— Ъъъ… — побърза гостът да смени темата — как вървят твоите работи?
— Най-накрая се поинтересува! — развика се Публий. — Кога за последен път допълзя да ме изнудваш да ти направя поредната услуга? Преди трийсет години? Четирийсет? Доста време мина, изкуството ми процъфтява, състоянието ми се поумножи, а влиянието ми нарасна, макар че все още не е достатъчно голямо. Впрочем никога не съм доволен от постигнатото — домакинът беше хвърлил маската на добродушие, новата плът не можеше да скрие предишната отвратителна същност. — Е, и какво искаш от мен този път?
— Нищо особено, Публий — спокойно произнесе Руиз, стараейки се да скрие обзелия го ужас.
— Смаян съм. И все пак какво означава твоето „нищо особено“? И колко ще платиш?
Руиз въздъхна дълбоко:
— Трябва да се добера до платформите на шардите. С мен са трима роби. И мога да заплатя прилична сума.
Публий махна пренебрежително с ръка:
— Само това?! Ха, какво по-лесно от това! — лицето му се изкриви в гримаса на недоверие. — Ти какво, да не си откачил? Защо реши, че ще мога да организирам такова нещо, пък макар и да е за теб? Главатарите на пиратите в последно време масово са заболели от мания за преследване. Просто са изпаднали в истерия. Клиентите ми полудяват от ярост, а стоките им гният в складовете. За последните два месеца ми се наложи да пречукам сума ти недоволни — не мога да им позволя да ми подриват репутацията!
— Не знаех това — мрачно каза Руиз.
— Току-що си дошъл? Е, добре, твоето високо мнение за скромните ми способности ме ласкае. Да се разходим из лабораториите и да поговорим спокойно — на лицето на Публий се появи почти гротескно хитра усмивка. — Положението никога не е толкова безнадеждно, колкото изглежда на пръв поглед, нали?
Той сложи ръка върху рамото на госта си и го изведе от залата — в света на белите плочки, неръждаемата стомана и непреодолимия ужас.
В обширните лаборатории на Публий кипеше живот. Творческият потенциал на създателя на чудовища можеше да се сравни само с неговата алчност. И все пак той трудно успяваше да задоволява потребностите на жителите на пангалактиката. Това още веднъж доказваше непознаваемото разнообразие на вселената и ненаситния апетит на съществата, които я населяват.
Преминаха покрай оградена яма-арена, на дъното на която десетина ниски, но яки мечкоподобни гладиатори се сечеха и колеха с дълги ножове. Снежнобелите остриета проблясваха, отвратителните създания пищяха и виеха, движенията им изглеждаха нечовешки ловки.
— Подборни състезания — поясни домакинът. — Започнахме с около двеста пробни екземпляра. Още някой друг ден и вече ще са известни най-силните. Но после ще се наложи да проведем още две-три състезания, за да изключим елемента на случайност. Нали ще докарат до възторг някакъв маниак от една от планетите на Жестокия свят?
На лицето му сияеше бащинска усмивка, която изглеждаше като пародия на творческа гордост.
— Естествено, ще се наложи да им сложим нашийници, но истинското съвършенство е недостижимо, не е ли така? От друга страна… Ти нали владееш добре кинжала? Та срещу двама от тези гладиатори няма да издържиш и две минути.
До една от опорните колони бяха разположени инкубатори, преградени с параван. Публий го отмести встрани и Руиз видя три човешки същества — двама мъже и една жена. Обликът им се отличаваше със своеобразна неоформеност, присъща на отгледаните в резервоари клонинги преди мозъка им да бъде напълнен с определено съзнание. Обаче още сега във вида им си личеше бъдещата привлекателност. По цвета на очите и косите всички те напомняха за Публий и гостът внезапно се досети кой е пред него.
— Да — кимна домакинът. — Те — това съм аз. Застраховка. Ако се случи нещо с мен, ще ги насъскат един срещу друг. Най-силният ще получи моята личност.
Руиз изпадна в ужас. А ако клонингите успееха да се договорят помежду си? Би ли понесла вселената трима Публиевци едновременно?
Минаващите покрай тях лаборанти и техници изплашено навеждаха очи, сякаш се страхуваха от работодателя си не по-малко, отколкото се боеше гостът.
Преминаха покрай редица клетки. През малките прозорчета можеха да се видят образци от творчеството на собственика на лабораторията. Фенотипът на повечето хуманоиди се преобразуваше в съответствие с особеностите на определено животно. В една от клетките имаше уморена и спокойна девойка-гущер, която през цялото време докосваше очните си люспи с дългия си раздвоен език. В съседната клетка се намираше мускулесто и кривокрако момче с лице на мастиф.