Фломел се намръщи:
— А каква разлика има?
Най-накрая търпението на господарката му се изчерпа. Тя рязко протегна ръка напред и стисна гръкляна на илюзиониста. Мускулите на Кореана бяха подсилени с помощта на специални синтетични влакна, така че усещането не се оказа от най-приятните. Полузадушеният Фломел се опита да заговори, но от гърлото му се изтръгна само хриптене. Очите на нещастника се изцъклиха.
— Ти си моя собственост! — бавно и отчетливо изговори господарката. — Не смей да искаш обяснения! Ясно?
Фокусникът кимна, изкривил лице от болка. Тя му позволи да си поеме глътка въздух, но не го пусна.
— Е, говори!
— Бързо… — пресипнало изрече нещастникът. — Изнесоха го бързо.
Жената пусна жертвата си и въздъхна с облекчение.
— Тогава Руиз Ау вероятно е жив. Струва ми се, че ще почувствам, ако загине. Може би жаждата ми за отмъщение играе ролята на свързваща нишка между нас… Какво още се случи, Фломел?
Фокусникът потърка шията си и предпазливо се изкашля.
— Нищо друго не знам. Отведоха ме в стаята ми, а на сутринта ме пратиха тук. Не съм виждал останалите, а благородната дама е единственият човек, удостоил ме с честта да разговаря с мен в последно време.
Кореана се обърна към Мармо и попита замислено:
— Интересно, дали той все още е в „Дълбоко сърце“? Какво знаеш за тях?
— През цялата нощ се рових в базата данни, но не е лесно да се открият полезни сведения. Това е затворена корпорация. Регистрирани са на Дилвърмуун, но са се установили тук и това им е напълно достатъчно. Сектата изповядва сексуално разнообразие.
— Философията им не ме интересува. Добре ли се охранява цитаделата им? Трудно ли е да се проникне там?
Киборгът замълча за минута, после отвърна внимателно:
— Нали помниш какво ти казах току-що за полезните сведения? Но и без тях е логично да се предположи, че охраната там не е лоша. За две хилядолетия в архивите не е отбелязан нито един успешен опит за проникване в сегашните владения на „Дълбоко сърце“. А организацията е доста богата. Не може да не е привличала вниманието на пиратските главатари.
— Да, картинката не е розова — замислено изрече Кореана. Обаче тя отказваше да се примири с факта, че не е във възможностите й да се добере до омразния беглец. — Длъжни сме поне да опитаме да направим нещо, Мармо. Да вървим, ще посетим един приятел.
Тя се обърна към Ленш:
— Сложи нашийник на фокусника и го настани в подходяща робска казарма. Добра репутация има например „Диамантен накит“. Ще се видим в хотела.
Руиз се облегна назад в креслото, внимателно оставяйки чашата си.
— Не съм наемен убиец.
— Какви ги разправяш? — изненада се Публий. — И отдавна ли?
— Никога не съм бил.
— О, разбира се, че не. Ти просто помиташе от пътя си всяко същество, което ти пречеше да постигнеш целта си. Кажи, колко трупа остави след себе си по време на последната ти задача?
Руиз нямаше какво да каже в своя защита, затова премълча.
Публий искрено се разсмя.
— Ето, виждаш ли? И каква е разликата ако труповете са с един повече? Аз от своя страна мога да те уверя, че този човек е много отвратителен — почти колкото съм и аз. И той не по-малко от мен заслужава смъртта. Помогни ми да разреша моя малък проблем и аз ще организирам твоето бягство от планетата, дори да ми се наложи да прахосам много пари, време или кръв. Но ако не се справиш, ще те разрежа на парчета и ще използвам плътта ти за създаването на очарователните ми играчки. Писна ми от опитите ти за шантаж. Рано или късно ще загинеш и тайната ми ще излезе наяве. Така че, защо не сега? Кой ще се поинтересува от подобни дребни неприятности след сто години? Във всеки случай не и аз.
Руиз се напрегна и се подготви за скок. Някога създателят на чудовищата бе смятан за доста опасен противник, но може би след толкова години силата му бе намаляла? В такъв случай Руиз щеше да успее да го плени и да се измъкне от лабораторията.
Публий вдигна ръка и стената до агента се наежи от дулата на парализатори.
— Не прави глупости, приятелче. Нима смяташ, че съм оглупял чак толкова за изминалите години? Да си бъбря непринудено със стария приятел и да разчитам само на добрата му воля? Длъжен съм да отбележа, че подобна представа за характера ми доста ме обижда. А аз съм и доста избухлив човек.
Агентът се отпусна в креслото си. Ситуацията изглеждаше безнадеждна. А на какво друго бе разчитал? Че бившият му съратник ще му помогне само заради някогашното приятелство? Това чудовище? Глупава идея, доста глупава.