Юбере се наведе напред, интересът му към разговора очевидно нарасна.
— Какво точно му е известно?
— За щастие само това, че възнамерявахме да обработим цялата група. Избягаха преди корабът да стигне Морекупчина. По всяка вероятност не знае, че геншите се намират тук. Но този човек е достатъчно умен. Не искам да му се отвори възможност да размишлява и да си прави изводи.
— А аз какво общо имам?
— Трябва ми убиец. Страшно добър убиец, специалист по сложни ситуации. Най-добре — генширан, за да може напълно да се разчита на него.
Юбере се отдръпна от екрана, така че лицето му заприлича на комбинация от цветни петна. Той мълча толкова дълго, че Кореана изгуби търпение.
— Е? Съгласен ли си?
Лицето на мъжа отново се приближи, очите му блестяха. На жената й се стори, че дочува скърцането на зъбни колелца, които се въртят с огромна скорост в този гъвкав и изобретателен мозък.
— Съгласен съм. Разполагам точно с такъв човек, какъвто ти трябва. Остави тук киборга и морасара. Ще ти пратя робот, следвай го. Ако решиш, че моят човек те устройва, можеш веднага да го вземеш.
Механичният прислужник съпроводи Кореана до шлюз за безопасност със странна конструкция, издялан в древната стена. Обискираха жената, после я сканираха и взеха всичките й оръжия. Накрая на китките й се сключиха лапките на неутрализатор. Сега при опит да използва виброножа, имплантиран в показалеца й, би пострадала собствената й ръка.
Домакинът вече очакваше гостенката си на противоположния край на шлюза.
— Да вървим — кратко каза той.
На Кореана никога по-рано не й се беше налагало да влиза в крепост, затова с откровено любопитство разглеждаше всичко наоколо. Стените на коридора бяха направени от гладка неръждаема сплав, подът — от порести сиви плочки, таванът изглеждаше като монолитен светещ панел. На Кореана й се стори, че усеща миризмата на дъждовни червеи, която винаги свързваше с геншите. Впрочем, загадъчните същества живееха дълбоко под земята, така че дори и да имаше такава миризма, едва ли можеше да бъде почувствана тук.
Многобройните килии по цялата дължина на коридора бяха предназначени за роби, подлежащи на генширане. Всяка разполагаше с прозорче за тайно наблюдение. От тяхната страна обитателите на килиите виждаха огледало. Кореана успя да надникне през някои от прозорчетата. Обаче Юбере крачеше толкова бързо, че тя нямаше време да разгледа чуждата стока по-внимателно.
На жената й се стори, че разпознава в един от пленниците Ивант Тилдореаморс, пиратски главатар, притежаващ немалка власт. Този човек се славеше с доста своеобразно чувство за хумор, а също и с необичайна за пиратите жестокост.
Кореана бе достатъчно благоразумна да запази през цялото време изражение на невинно любопитство върху лицето си, обаче мислите й като вихър се понесоха в нова посока:
„Нима Юбере подлага на обработка управниците на Морекупчина? Прекалено опасно, но не може да се отрече, че в случай на успех резултатите ще надхвърлят всички очаквания.“
Влязоха в асансьора, разположен на края на коридора. При вида на безизразното лице на домакина си Кореана внезапно се изпълни с ужас. Нима Юбере възнамеряваше да подложи на обработка самата нея, за да се почувства в пълна безопасност? Не, процесът изискваше неколкодневна подготовка, а екипът й щеше да се притесни, ако тя не се върне в най-скоро време. Естествено, те не можеха да проникнат в цитаделата на Юбере, но останалите членове на организацията на търговците на роби със сигурност щяха да узнаят за коварната постъпка на владетеля на нелегалния анклав.
Юбере не можеше да поеме такъв риск, така че Кореана бе в безопасност. Поне засега.
Защо всички тези мисли й хрумнаха едва сега, когато вече не можеше да повлияе на ситуацията? Нима жаждата за отмъщение беше надделяла над инстинкта за самосъхранение? Но нали Руиз Ау наистина не можеше да остане жив? Това просто беше разумна предпазна мярка, нейните лични чувства нямаха нищо общо с деловите въпроси.
Асансьорът завибрира, удари се в пода на шахтата и спря. Долните помещения се различаваха поразително от горното ниво. Върху неравните сиви стени се виждаха някакви петна и пукнатини, подобни на следи от пожар. Струйки мръсна вода се стичаха от тавана, на места се срещаха утаени минерали във вид на блестящи бели кристали. По стената криволичеше една-единствена синкава луминисцентна тръба. Бледата й светлина явно бе недостатъчна за такова обширно помещение.
— Тук ли се намират геншите? — попита Кореана, тъй като миризмата на дъждовни червеи се бе усилила.
— Не — поклати глава Юбере. — Те са доста по-надълбоко.