— Колко подземни равнища има небостъргача?
— Това не го знае никой, освен геншите. А те няма да го кажат на никого.
Кореана настръхна. Тя смяташе, че Юбере държи представителите на тайнствената цивилизация в спретнати неголеми клетки и те сляпо се подчиняват на желанията му. Обаче се оказваше, че ръководителят на организацията на търговците на роби съвсем не можеше да се нарече господар на положението. Жената усети, че я побиват тръпки. Вероятно това не беше единственото, което криеха от нея.
— Колко генши има тук? — рязко попита тя.
— Това също не го знам.
— Защо?
Той неочаквано спря.
— Ти не разбираш ли отношенията ми с тях?
Кореана лека-полека започна да побеснява.
— Нали виждаш, че не.
Юбере стисна силно рамото й.
— Аз не съм господар тук, а само посредник. Дори осигуряването на охраната не е моя работа. Дявол знае от колко века в анклава живее огромно количество народ — очите му горяха с такъв безумен огън, че раздразнението на Кореана се смени със силно безпокойство. — Тези същества отдавна вече са престанали да бъдат хора, но именно те правят невъзможно превземането на анклава от пиратите. Но за изпълнението на определени задачи тези странни създания са подходящи не повече, отколкото геншите. Именно затова им е нужно момче за всичко, а аз успешно се справям с тази роля. Те самите нямат високо мнение за способността си да управляват целия град. А на мен обитателите на анклава ми се доверяват.
Юбере почти допря с лицето си лицето на жената, в очите му гореше някаква странна смес от гордост и отчаяние. Сега той изглеждаше като същество от чужда раса.
— Разбирам — бе единственото, което успя да изрече Кореана.
Той я пусна и отстъпи.
— Всъщност нищичко не разбираш. И все пак няма от какво да се оплакваме. Като отплата те ни позволяват да използваме машината, с помощта на която щамповаме марионетките си.
— Аз не се и оплаквам — жената почти бягаше, за да не изостане от водача си. — Но… с какво се занимават те тук?
— Разправят, че стават Достойни. Не мога да ти кажа какво означава това. Може би се превръщат в богове. Или в демони.
Кореана разбра, че са достигнали подземните тъмници на Юбере. Започнаха да се появяват отвори на врати, блокирани с генериращо болка поле. Отвътре се чуваха стонове, проклятия и дрънчене на вериги.
Кореана с усилие се бореше с умората. Стените потискаха със своята древност, напомняха за подземното убежище на геншите, за мрачните тайни на анклава. Жената вече не изпитваше любопитство. Сега тя искаше само колкото се може по-бързо да вземе убиеца със себе си и да се махне далеч оттук.
Юбере докосна някакъв превключвател и една от килиите се обля с ярка светлина.
На маса за изкуствена симулация на мускулатурата лежеше мъж. Очите му бяха затворени, тялото му пружинираше и се извиваше, докато машината го караше да прави необходимите упражнения. Нито капка излишна мазнина, неизразително лице, малка за толкова мощното туловище глава. В лицето имаше нещо странно. Преди Кореана да успее да съобрази кое я е изненадало толкова много, Юбере отговори на незададения въпрос:
— Моят брат Реминт.
Наистина, приликата беше очевидна.
— Доверявах му се повече, отколкото на всеки друг — замечтано каза домакинът. — Ех, каква двойка бяхме! Моят интелект и неговата убийствена сила. Но той кривна от правия път, позволи на въображението си да доминира над разума. Брат ми стана предател. Подложих го на генширане и го запазих за специални случаи. Като начало му се наложи да унищожи собствените си приятели-заговорници и той се справи блестящо със задачата. Следя винаги да се намира в прекрасна форма и да е готов за работа. Разбира се, след обработката Реминт не е опасен за мен, но той има много могъщи врагове, така че тъмницата е най-безопасното убежище за подобен човек.
— Колко добре владее изкуството си?
В погледа на Юбере се мярна леко раздразнение.
— Нали ти казах — още не се е родил на света убиец, който да го превъзхожда. Навремето останах жив само благодарение на необикновено щастливо стечение на обстоятелствата.
— Значи брат ти може да бъде наречен неудачник? — Кореана си спомни, че Мармо беше нарекъл Руиз Ау необикновен късметлия.
— Не му провървя само веднъж — отговори Юбере. — Именно тогава, между другото, усетих, че съм наистина съдбоносно същество.
Той се усмихна. Кореана виждаше за пръв път усмивка върху лицето на отдавнашния си познат.
Юбере отново докосна превключвателя. Решетката се плъзна встрани, генериращото болка поле угасна.
— Имам нужда от теб, Реминт — тихо подвикна домакинът.