Мъжът изключи машината, откопча ремъците и тръгна към тях. Движеше се грациозно, с икономисващи енергията движения — донякъде напомняше походката на Руиз Ау. Върху лицето на убиеца се бе изписало някакво отнесено изражение, долавяха се сила и сдържана ярост — Кореана внезапно повярва напълно в справедливостта на характеристиката, дадена от брат му.
Неочаквано избухване на омраза превърна лицето на Реминт в страховита маска.
— Да — кимна Юбере, — чувствата му към мен не са се променили, независимо че е принуден да ми се подчинява сляпо. Разбира се, тази омраза, както и останалите емоции, са предизвикани изкуствено. Но за него тя продължава да си е реалност. Както и унижението, което изпитва, докато изпълнява заповедите ми… Това е най-доброто, което успяха да направят геншите.
В погледа на Юбере се мярна бащинска нежност.
— Каква великолепна машина за убийства! Знаеш ли, че веднъж Реминт уби с голи ръце морасар? Наистина, екземплярът не беше особено млад и при това страдаше от някаква странна болест, предизвикваща гниене на хитина. Но въпреки това, каква победа само! А сега брат ми е още по-силен — костите му са укрепнали, мускулните му влакна са утроени, под кожата му е имплантирана мономрежа. Вероятно би се справил дори с твоя морасар, нищо че изглежда толкова внушително… Реминт, минаваш под командването на тази жена. Стига заповедите й да не вредят на моите интереси, разбира се. Всъщност тия неща ги знаеш и без да ти ги казвам, нали, братче? Научил си си урока завинаги!
Кореана с усилие потисна треперенето си. Колко беше грешила, смятайки Алонсо Юбере за студено, безстрастно същество!
Едва след като напусна цитаделата заедно с Реминт, тя се сети, че така и не беше изяснила защо убиецът се е обърнал против собствения си брат.
Фломел огледа новото си жилище. Е, поне не бе по-лошо от предишното. Вратата се отвори, жената на екрана на холовизора съобщи, че може да излезе и да пообщува с другарите си по съдба. Фокусникът с радост се подчини.
Фараонецът се озова в огромна стая с висок таван. Хората се събираха на малки групи и тихо разговаряха. Някои припряно се съвкупяваха, като за целта използваха малки ниши, преградени със завеси. Други се развличаха с игри. Колко вулгарни са тези жители на пангалактиката! Впрочем, от фараонските роби също не можеше да се очаква благопристойно поведение. Вероятно в цялата вселена хората не се отличават кой знае колко един от друг.
Фломел бродеше разсеяно из залата, засрамено извръщайки поглед от непристойните неща, които се вършеха в нишите.
Внезапно илюзионистът застина, неспособен да повярва на собствените си очи. На малка маса седяха Долмаеро, Молнех и Низа, отпиваха бавно от някакви напитки във високи чаши и разглеждаха останалите роби.
Той вече възнамеряваше да се хвърли към сънародниците си, но в паметта му изплуваха всички унижения, които му се наложи да понесе по вина на проклетия скитник и тези наивни простаци, повярвали на лъжливите обещания на чужденеца. Фломел изпадна в бяс. Искаше му се да ги удуши с голи ръце. Още повече, че Руиз Ау не се виждаше наблизо и никой не би могъл да ги защити. Фокусникът с усилие запази самообладание. Прекрасна възможност да заслужи особена благосклонност от страна на лейди Кореана. Тя определено нямаше да ги остави безнаказани! А засега трябваше предпазливо да научи повече за техните приключения. Той се насили да се усмихне радостно и се хвърли към фараонците, надавайки викове за поздрав.
Низа вдигна глава. На лицето на кой знае откъде взелия се Фломел беше изписана толкова лъжлива усмивка, че я побиха тръпки.
— Долмаеро! Фломел! Колко се радвам да ви видя! — още отдалеч закрещя той. — Ти също ли си тук, Низа? Ама разбира се! А къде е твоят храбър продавач на змийско масло?
Момичето не беше способно да промълви нито дума в отговор. Неочакваната поява на Фломел изглеждаше лошо предзнаменование.
Вместо нея отговори Долмаеро — сдържано, но учтиво:
— Нямаме никаква представа, маестро Долмаеро. Остави ни тук, за да намери купувачи, така каза. Но каква неочаквана среща!
— Да, и аз самият съм изненадан — илюзионистът придърпа още един стол и седна, без да чака покана. — Значи този скитник ви изостави на произвола на съдбата? — върху лицето му се мярна злорада усмивка, която веднага бе сменена от изражение на престорено съчувствие.
— Страхувам се, че е така — отвърна мрачно старейшината и Низа се възхити на умелия начин, по който той се преструва. Сигурно Долмаеро е трябвало да стане фокусник. Във всеки случай играеше ролята си доста по-убедително, отколкото Фломел — своята.