— Е, аз никога не съм вярвал на лъжливите му приказки. Той е лош човек и аз се радвам, че най-накрая се съгласихте с моето мнение. Макар че ме боли като виждам каква скъпа цена сте заплатили за това откритие — в гласа на Фломел се долавяха явни нотки на неискреност.
Низа едвам се сдържаше да започне да защитава любимия си. Тя стисна зъби и кимна рязко.
Фломел с престорено съчувствие сложи кокалестата си ръка върху рамото й.
— Ти трябва да си изпитала особено силно разочарование, мило момиче — каза той със снизходителна усмивка.
Долмаеро побърза да й се притече на помощ, стараейки се да отклони вниманието на фокусника.
— А с теб какво става, маестро Фломел? Ти как се озова тук?
За миг върху лицето на събеседника му се появи леко смущение. Но то моментално изчезна. Очевидно беше успял да избере подходяща линия на поведение.
— Моята поява тук е резултат на доста заплетени събития. Признавам си, че самият аз разбрах далеч не всичко. Съществата, които ни плениха, ме изпратиха в отвратителна килия. После ме купи някаква влиятелна личност. Неговият слуга — същество от друга раса — ме доведе тук. Доста странен е този слуга. Ходи и говори като човек, но прилича на домашна кокошка. Интересно какво ли ще стане по-нататък?
Фломел като че ли се потопи в мрачни размишления, но после философски сви рамене.
— Какво да се прави, ние сме далеч от добрия стар Фараон. Тук законите са други. Нали, Молнех? — той добродушно ръгна с лакът мършавия фокусник по ребрата.
Ответната усмивка на Молнех изглеждаше малко болезнена, но Фломел не обърна внимание на този факт и продължи разсъжденията си:
— Май ще ни се наложи да се приспособяваме. Значи Руиз Ау още не ви е продал? А може и да се случи така, че да се откаже от намерението си и да се върне за вас, когато отново му потрябва помощ. Току виж спази обещанията, които раздаваше така щедро. Как мислите, възможно ли е да се случи такова нещо?
На лицето на фокусника се мярна хитро изражение и Низа си помисли, че той проверява дали в сърцата на пленниците е останала поне искрица доверие към бившия им предводител.
Долмаеро тъжно поклати глава:
— Страхувам се, че не. Този човек говореше доста убедително, но вече разбрахме, че всяка негова дума е лъжа.
Старейшината крадешком хвърли умолителен поглед към девойката. Като че ли молеше за подкрепа, но Низа успя само да кимне в знак на съгласие.
Добре би било Фломел да реши, че е изпълнена с безсилна ярост, без да разбере кой е предизвикал това чувство.
Фокусникът се разсмя. Изведнъж Низа проумя, че той знае някаква тайна и това му доставя огромно удоволствие. Кой знае, може би същата тайна бе заплаха за приятелите й.
— Кажи ми, трудно ли е да се добере човек до врага ти? — попита Руиз, когато се върнаха от килията заедно с фалшивия Алонсо Юбере. Сега тримата седяха в хола на Публий и пийваха люляков екстракт. Агентът се нервираше от присъствието на бившия слуга. Опитваше се да се убеди, че човекът не се отличава по нищо от полуавтоматичните роботи. Но роботите не пият сладки напитки, облизвайки устните си след всяка глътка. Те не гледат господарите си с невинни очи, изгаряйки от желание да са от полза на обожаваното от тях същество. Роботите не дишат, в металните им гърди не бие сърце и мозъкът им се състои от студени кристали, а не от гореща плът. Руиз никога не бе стоял в непосредствена близост до същество, преживяло генширане. Какво може да усеща човек, подложен на нечовешка операция? Нима чувствата му са се променили радикално? И ако не, то каква ценност представлява жизненият опит на самия Руиз, щом е невъзможно да се отличат истинските преживявания от изкуствените?
Публий посочи мнимия Юбере:
— Алонсо може да разкаже това-онова за обкръжението си, но се съмнява в някои детайли. Най-тъжното е, че сред тези детайли е охранителната система, а тя със сигурност надхвърля и най-смелите ни очаквания.
Агентът се опита да се отърси от безплодните размисли.
— Първо искам да обсъдим останалите важни подробности. Не че не ти се доверявам… всъщност, какви ги говоря, аз наистина не ти се доверявам. Откъде да знам, че ще спазиш обещанието си, след като искаш да размениш Юбере с твоята марионетка?
Публий печално поклати глава, но устата му веднага се изкриви в безумна усмивка.
— Руиз, Руиз… Ти ме смайваш. Та ние сме стари приятели, нима можеш да ме заподозреш в двойна игра?
Агентът не знаеше как да отговори на този риторичен въпрос. Публий се разсмя:
— Добре, добре. Нека да помисля… Какви гаранции са ти необходими?
— Засега въображението ми отказва да работи — сухо произнесе гостът. — Нека да обсъдим предложението ти подробно. Може да ми хрумне нещо.