— Справедливо е — добродушно се съгласи Публий. — Планът всъщност е прост. Проникваш в крепостта на Юбере, водиш със себе си неговия двойник. После намираш истинския и го убиваш, убеждаваш се, че марионетката е заела неговото място и се изнасяш. Това е всичко.
— Извини ме за моята подозрителност, но какво ще те спре да се разправиш с мен след като свърша работата?
Публий повдигна въпросително вежди.
— Например моята благодарност.
— Не е достатъчно — сряза го агентът. — Но да се върнем засега към твоя план. Как си представяш нашето проникване в крепостта?
— А! По този въпрос свърших част от твоята работа. Хората ми намериха проход, който се намира само на неколкостотин метра под морското равнище. Един от бившите затворници на Юбере ни начерта хубава карта. Водите от канализацията, които изтичат от съседната тръба, показват, че този проход е свързан с най-ниското равнище на цитаделата, макар че не сме напълно сигурни. Възможно е да ти се наложи да проведеш допълнително разследване на място. Но в това отношение напълно се доверявам на твоя опит.
Руиз се доверяваше на домакина си значително по-малко.
— Да допуснем, че проникна вътре. После — какво?
Публий кимна на двойника, който остави чашата си и се наведе напред. Върху безличното му лице се появи изражение на радостна готовност.
— Концентрирал съм основната част от вътрешните войски на горните, най-достъпни равнища. Доколкото знам, те се състоят от половин взвод, десетина роботи-убийци, конструирани наскоро от Виоленсий Мурмас, и полуразумна наблюдателна мрежа, монтирана преди четири години от корпорацията „Клирлайт Роботикс“. Структурата на горното равнище и неговите шлюзове за безопасност съответстват на стандарта: приемна, която се свързва с останалите помещения само чрез холовизор, съвременни заключващи устройства с максимално гарантирана надеждност и лабиринтоподобни асансьорни шахти. Този район може да се превземе без дори да се използва тежко въоръжение. Разбира се, всеки опит за използването му би предизвикал намесата на шардите.
— И аз искам да живея в крепост с такава мощна охранителна система — с въздишка произнесе Руиз. — Е, добре, продължавай.
Мнимият Юбере кимна и отново заговори:
— На втория етаж има казарма за войската и помещения за машините. Под тях са моите апартаменти. Те също са защитени със сигурна охрана. После е равнището на лабораториите и кабинетите, където обикновено работя.
— Що за работа е това? — поинтересува се агентът.
Внезапно лицето на марионетката бе изкривено от безумие, после нещастникът отново се успокои. Руиз почувства леко убождане на болезнено любопитство. Изглежда в мозъка на подставения Юбере за миг бе настъпил срив, сякаш се бе озовал в друга реалност. Но трябваше да се залавят за работа.
— Тези сведения са ми недостатъчни. Освен това позицията ти ме безпокои, Публий. Ти сякаш не се надяваш, че ще оцелея.
Домакинът погледна стария си съратник с неприкрита злоба и неохотно произнесе:
— Е, както искаш. Кажи му, Алонсо.
Марионетката се усмихна добродушно:
— Занимавам се с производството на благонадеждни хора. По-точно, аз ги правя благонадеждни.
Цяла минута мозъкът на Руиз се опитваше да смели получената информация. После разбирането нахлу в него като поток. „Не, само не това! — изкрещя той наум. — Точно там се намират геншите, при които ни караше корабът на Кореана, и там трябваше да загина според замисъла на Лигата!“ Леталната мрежа трепереше и стенеше в тъмните дълбини на съзнанието му. Този път той почувства как тъканта й се разкъсва и се разрушава. За непоносимо дълъг миг Руиз увисна между живота и смъртта. До него достигаше неразбираемото бърборене на бившия слуга, смътно усещаше смаяния поглед на Публий, кой знае защо в дробовете му престана да влиза въздух, а съзнанието му отчаяно се опитваше да се измъкне в спасителната тъма. Вътрешният му глас вече не крещеше, той премина в отчаян писък. Агентът се олюля, очите му се изцъклиха и го обгърнаха жълтеникавочервена, кървава тъма и звезди, които блещукаха на фона на топлата пустота.
После всичко свърши. Публий го притискаше към облегалката на креслото, уверено стиснал инжектор в изнежената си ръка.
— Не! — закрещя Руиз.
Той отблъсна Публий. Създателят на чудовища, изненадан от тази реакция, изплашено отстъпи назад.
— Всичко е наред с мен.
Домакинът още не можеше да се реши да остави инжектора.
— Разтревожи ме. Помислих си, че Юбере ме е изпреварил поне с десет крачки. Държеше се сякаш не е минало без намеса на генши.