— Точно така си е. Летална мрежа.
Той изтри потта, избила на едри капки върху челото му. После още веднъж се вслуша в себе си, очаквайки да почувства тежестта на мрежата, но този път тя изглежда бе изчезнала окончателно.
А той все още беше жив.
Публий прие думите му като доста съмнителна шега.
— Ама разбира се — ехидно отвърна той. — И защо не сработи?
Руиз се разсмя, безрезултатно опитвайки се да скрие обхваналия го възторг.
— Изглежда съм я скъсал. Но стига за това. Какво има под лабораториите на Юбере?
— Там са тъмниците ми — спокойно, сякаш нищо не се е случило, отговори двойникът.
— А по-надолу?
— Не се знае — Публий побърза да прекъсне речта на протежето си.
Вече бившият агент беше абсолютно сигурен, че марионетката възнамерява да отговори по друг начин, но сега, когато се бе намесил господарят й, беше безсмислено да настоява за друг отговор.
— Във всеки случай — продължи създателят на чудовища, — проходът, който намерихме, се съединява с равнището на тъмниците, така че не е необходимо да се пъхаш в неизследваните дълбини на небостъргача.
— Както кажеш…
— Точно така — отсече Публий.
— Нека тогава да уточним. На колко метра дълбочина ще ми се наложи да се спусна?
— Шестстотин трийсет и шест — двойникът искрено се опитваше да помогне, с което заслужи злобния поглед на господаря си.
— Трябва да се гмурна на дълбочина шестстотин трийсет и шест метра, да се справя с маргарите и мозъкоядците, да отворя заключен вход, да проникна в тъмниците на Юбере и да се добера до лабораториите, като съм длъжен през цялото време да мъкна със себе си твоята марионетка. После да отстраня Юбере, да се уверя, че двойникът е пристъпил към изпълнение на задълженията си и да се измъкна, без да оставя следи. Правилно ли изложих всичко?
— Абсолютно правилно, приятелче.
— Е, страхотно!
Публий изфуча пренебрежително:
— Откъде този песимизъм? И как си успял да оцелееш толкова години? Убийствата и грабежите, честно да ти кажа, не са най-подходящият занаят за реалисти. Но с някои от проблемите мога да се справя. Невидим за сонарите батискаф е готов за потапяне. Оборудван е с ремонтен шлюз, така че дори няма да се намокриш, ако нещо случайно излезе от строя. За да наемеш войници, можеш да използваш моите средства. Естествено, в разумни граници. Батискафът побира само осем човека. Ще имаш на разположение всякакви оръжия. Нещо друго?
— Трябва да намеря средство, което ще ти попречи да ми забиеш ножа в гърба в малко вероятния случай, че оцелея и изпълня задачата.
Публий въздъхна.
— Готов съм да изслушам всякакви предложения.
Руиз замълча, замислено отпивайки от люляковата напитка.
— Сериозен въпрос. Нека да се върна там, където съм отседнал, и да обмисля въпроса сериозно.
Публий се усмихна и поклати глава.
— Не се опитвай да се правиш на по-голям идиот, отколкото си всъщност. Сега не мога да те изпусна от контрола си, защото знаеш прекалено много. Тук има апартаменти, в които можеш да обмисляш гениалните си идеи колкото си искаш поне до утре — върху лицето на домакина се мярна изражение на безпокойство и той погледна косо марионетката. — Главатарите на пиратите нервничат все повече и повече. Никой не знае докога ще отлагат атаката си срещу Юбере. Наистина, те са се добрали само до малка част от секретната информация, при това доста трудно ще се договорят да действат заедно. Въпреки това те работят в тази насока.
Нещо в последното изказване накара Руиз да настръхне.
— А ти защо реши, че подставеният Юбере ще се справи с пиратите по-добре от истинския?
— Добър въпрос. С годините не си изгубил някогашната си наблюдателност — в тона на Публий пролича явно недоволство. — Не знам защо се опитах да те излъжа. Ще ти призная, че разполагам със сила, която Юбере няма. И в необходимия момент ще я задействам.
Вълна от странна слабост заля Руиз. Събитията се изплъзваха от контрол, той бе престанал да бъде господар на собствената си съдба. Имаше смътното усещане, че Публий му е разкрил само малка част от грандиозен план, но същността на цялата работа си оставаше забулена в мрак. Бившият агент с усилие успяваше да скрие погнусата, която го изпълваше при вида на твореца на чудовища.
— Е — непринудено каза Руиз, а на лицето му играеше обаятелна усмивка, — надявам се, че ще ме настаниш в прилична стая. Ние, осъдените на смърт, сме заслужили възможността да се наспим както трябва за последен път.
Глава 13
Кореана, съпроводена от мълчаливия убиец, тръгна към „Веселия Роджър“. Мармо, чакащ в приемната на Юбере, отговаряше едносрично на въпросите, и ако господарката му не беше абсолютно сигурна, че отдавна е изразходвал целия си запас от човешки чувства, щеше да реши, че старият пират се страхува от Реминт.