Наемниците се интересуваха от това кой е обектът на операцията, опитваха се да изяснят на кои равнища ще им се наложи да се бият. Руиз дипломатично отклоняваше отговорите. Чувството за отговорност за наетите от него убийци го потискаше неприятно, особено сега, когато и Олбани се беше присъединил към тях. Не се съмняваше, че е достатъчно един от тях да узнае в какво се състои задачата и кого им предстои да отстранят, и Публий щеше да се погрижи при завършване на операцията да няма кой да разпространява слухове.
Руиз приключи с излагането на плана.
— Има ли въпроси? — той огледа заобиколилите го хора. — Ето какъв ще е редът. При пристигането в хангара всеки ще може да си избере оръжие по свой вкус. Олбани, ти ще бъдеш нашият шпионин. Винаги си имал великолепен нюх за неприятностите. — После кимна на клонинга-киборг: — Хъксли ще се заеме с разузнавателното оборудване, това е неговата специалност.
— А аз? — попита с дрезгав глас звероподобният Дурбан.
— Начело на групата.
Руиз се обърна към бившия гладиатор, който изобщо не се беше представил.
— Ти и Дурбан ще се редувате най-отпред. Така е по-сигурно. А вие двете — той се обърна към жените, представили се като Мо и Чоу — ще прикривате фланговете.
— А ти какво ще правиш? — поинтересува се Олбани. — Изглежда, цялата мръсна работа се падна на нас.
— Бих искал да съм на вашето място. Но аз ще пазя новобранците.
Широките равнодушни лица придобиха кисели изражения.
— И кои са те? — попита звероподобният.
— Генш и невъоръжен двойник на мишената — неохотно отговори Руиз.
Върху намръщените физиономии на наемниците се появи негодувание.
— Дяволска работа — промърмори Олбани.
Руиз сви рамене:
— Е, именно заради тях получавате такива добри пари. Не мога да ви кажа нищо повече.
— Не чух фразата: „Ако сте размислили, можете да слезете при най-близкия небостъргач“ — каза едната от яхианките.
— Извинете — поклати глава Руиз, — но вече сте подписали договорите. Ако се откажете от работата, ще бъдете продадени в робство. Това е всичко.
— Променил си се, станал си по-корав, отколкото беше навремето — тъжно поклати глава Олбани.
— Моят договор е още по-суров от вашите — отговори Руиз, мислейки за скалпела на Публий.
Преди да ги пусне на борда на батискафа, Публий изпрати Хюи да повика Руиз. Той посрещна пленника в командната зала, седнал пред огромния илюминатор и любуващ се на блещукащите светлини на Морекупчина. Уж за удобство на малкия генш, който търпеливо чакаше в ъгъла, помещението беше осветено само от няколко червени лампички. На кушетката, разтеглил устни в нечовешка усмивка, седеше фалшивият Юбере. Четиримата охранители-дирми, разположени по периметъра на командната зала, поглаждаха оръжията, наблюдавайки внимателно влезлите.
Публий вдигна ръка за поздрав:
— А, Руиз! Готов ли си да повлияеш на хода на историята?
— Предполагам, че да — в гласа на Руиз звучеше съмнение.
— Но, Руиз, защо не можеш да усетиш величието на момента? Просто позор! Бих искал да почувстваш цялата значимост на възложената ти мисия. Ако се върнеш с победа, вселената ще се промени завинаги.
Помпозността на създателя на чудовища започваше да омръзва на Руиз, но той старателно го покриваше.
— Много се радвам, че ми се доверяваш, император Публий.
Събеседникът му засия:
— Разбира се! Но да се хващаме за работа.
Той повика с пръст младия генш. Съществото зашляпа с крака по пода и спря пред него.
— Дай да ти сваля нашийника — обърна се създателят на чудовища към Руиз. Пленникът наведе глава и Публий притисна молекулярния ключ към заключалката.
— Колко по-добре е без него, нали? — попита той агента. — Сигурен ли си, че на двамата с генша са ви необходими чак толкова много бесните нашийници?
Руиз не го удостои с отговор.
— Е, твоя си работа — Публий извади от чекмеджето на бюрото метална кутия и я отвори. — Предполагам, че ще искаш да ги огледаш?
Руиз измъкна нашийниците от гнездата им и ги поднесе към светлината. Видя запазената марка на корпорация „Извор“, който по принцип служеше като гаранция за качеството. Провери дали не са повредени пломбите, после тества двата пулта за управление със стандартната диагностична програма. През цялото това време Публий го наблюдаваше с нарастващо нетърпение.
— Според мен с тях всичко е наред — каза Руиз без особена увереност.
— Разбира се, че е наред. За кого ме взимаш?!
— За умен човек — отвърна Руиз.
— И безспорно си прав — снизходително отбеляза поласканият Публий. — Продължавай.