Руиз се обърна към генша:
— Обясни ли ти твоят господар какви са предназначението на този прибор и условията на сделката?
Единият от устните триъгълници на генша затрепери и се отвори. Разнесе се тънко свистящо гласче:
— Аз ще бъда заложник.
— Правилно — кимна Руиз. — Знаеш ли как работят нашийниците?
— Да.
— По-подробно, ако обичаш — помоли човекът.
— Ако умра аз, ще умреш и ти. Ако умреш ти, ще умра и аз.
— Правилно. Освен това, щом веднъж си сложим нашийниците, ще можем да ги махнем само по взаимно съгласие.
— Прекрасно разбирам това — каза съществото.
— Отлично. Тогава да ги слагаме.
Руиз щракна нашийника около врата си и внимателно проследи как Публий слага същия механизъм на генша и фиксира обръча с анестезиращи скоби. После взе пулта за управление, а геншът отвори една от устите си и протегна пипало към своя пулт. Двамата натиснаха едновременно съответните бутони и човекът усети как нашийникът му се задейства. Обзе го лошо предчувствие, но Руиз се отърси от него. Щяха да са му необходими всичките му способности, умения и максимална концентрация, за да изпълни задачата на Публий, а после и да преживее благодарността му.
— Да вървим — каза той.
Батискафът се спускаше беззвучно в черните дълбини на Морекупчина, напипвайки с помощта на пасивен сонар пътя си през непроходимите водни дебри. Руиз постоянно забелязваше стремително движещи се маргари, а сонарът постоянно фиксираше звуците, издавани от по-дребните форми на живот, а също така и вибрирането на двигателите на други, не толкова старателно замаскирани подводници и плавателни съдове на повърхността. Приборът анализираше отразените трептения и по тях реконструираше на екрана на холовизора призрачния зеленикав контур на подводната стена на небостъргача. Тяхното собствено положение беше отбелязано от червена точка, която едва забележимо се движеше надолу, покрай колосалните подпорни конструкции. Известно време Руиз наблюдава внимателно екрана и се убеди, че автопилотът работи нормално. После той мина покрай товарния трюм, претъпкан от наемниците и техния арсенал, и повика Олбани. Наемникът се изправи и го последва в капитанската каюта, където чакаха фалшивият Юбере и геншът.
— Ти си нашият детектор за неприятности, Олбани — каза Руиз. — Погледни тези нашийници и кажи дали всичко с тях е наред.
— Да видим какво може да се направи — отвърна Евфрат и се зае да подрежда сондите и тестовата апаратура за проверка на прибора.
Половин час по-късно, след като старателно изучи нашийника на генша, той се изправи, мръщейки се заради вонята, носеща се от нехуманоида.
— Този е преправен — рапортува той. — Върху участъка, където е разположен рецептора, е прилепена мономолекулна ципа, през която сигналът за унищожение не може да премине. Когато босът те убие, геншът няма да умре.
Руиз поклати глава. Алчността на Публий беше безгранична. Оказа се, че безумният хирург не иска да пожертва малкия генш, за да отстрани стария си познат, без да предизвика подозрения в него. На Руиз дори му стана малко обидно. Той протегна ръка към панела под тавана и включи видеокамерата.
— Нека да запишем това — каза той. — Току виж ни потрябвало. Можеш ли да махнеш ципата?
— Като нищо — отвърна Олбани, прикрепи към нашийника атомен унищожител и включи таймера.
Руиз се обърна към генша, който равнодушно понасяше действията на механика:
— Ти знаеше ли за това?
— Не. Но аз съм ценно имущество. Логично беше да се предположи, че господарят ми ще пожелае да ме обезопаси. Възнамеряваш ли да му съобщиш, че номерът не е минал?
Руиз измънка неопределено в отговор. Когато Евфрат обяви, че нашийникът е оправен, бившият агент каза:
— Направи ми една услуга, Олбани. Вземи двойника и го изведи оттук. Развличай го както искаш, само че, ако се наложи, не оставяй видими синини. А ние трябва да се посъветваме.
Олбани взе фалшивият Юбере под ръка. Двойникът се усмихна спокойно и го последва безропотно. Руиз затвори пневматичната врата и превъртя ключа. После пусна камерата.
— Хайде да си поговорим.
Низа, изпънала гръб, седеше зад Реминт, прикована към стоманената седалка. До нея Фломел ругаеше тихичко. Той проклинаше нея, Руиз Ау и жестоката съдба, която го беше довела до такъв печален край.
— Млъкни! — изкрещя тя най-накрая, уморена от постоянното хленчене. — Възнамеряваш да продължиш да се държиш по същия недостоен начин, така ли?
Фломел й хвърли злобен поглед:
— Уличница… Самата ти да беше млъкнала. Ти си виновна за всичко. Ти съблазни в Бидерум убиеца от простолюдието. Когато той се хвърли на сцената, нашата участ беше предрешена. Ако не беше той, всички ние вече щяхме да изнасяме представления пред владетелите на пангалактическите светове.