Долмаеро, седнал зад Низа с гръб към нея недоверчиво измънка:
— Малко вероятно, маестро Фломел. Освен това нашите умове и души вече нямаше да ни принадлежат, ако Руиз Ау не се беше застъпил за нас.
— Е, и още колко дълго ще останат наши сега? — попита Фломел. — Освен това, ако аз никога не узная, че умът ми е преправен, каква ще бъде разликата за мен? Мисля, че не е чак толкова страшно.
— Правилно, така и трябва да бъде — отбеляза сухо Молнех.
— Какво искаш да кажеш с това? — избухна Фломел.
— Външната проява на нещата винаги те е интересувала значително повече, отколкото тяхната същност. Докато си оставахме фокусници, всичко беше наред — подобен подход дори ти помагаше с нещо да работиш. Такава е природата на нашето изкуство. Но сега ние сме роби.
Молнех беше мрачен. Низа не го беше виждала такъв. Тя със закъснение разбра колко й е помагала неговата непоколебима жизнерадост.
Фломел продължаваше да хленчи, без да слуша упреците, обсипвайки Руиз Ау с все по-колоритни и изразителни проклятия. Низа вече не можеше да се прави на безучастна.
— Как не те е срам! — скастри тя фокусника. — Руиз ти спаси живота, когато всички ние бяхме готови да те убием. Само заради неговото милосърдие имаше възможността да ни предадеш на Кореана. Щяхме да си седим на безопасно място, а после Руиз щеше да ни вземе оттам, за да ни отведе далеч от този ужасен свят.
В този момент грамадният мъж, който караше лодката, обърна глава и отсече:
— Грешите.
— Какво имаш предвид? — студено се поинтересува Низа.
Реминт я плашеше. Той приличаше не на човек, а на стилизирано олицетворение на разрушението. Тя беше видяла как той спокойно убива десетки служители от охраната на казармата. При това лицето му не изразяваше нищо друго освен упорита съсредоточеност.
— Фломел не ви е предавал — отвърна Реминт. — Как мислите, че го намерихме?
— Как? — настоятелно попита Низа, потисната от усещането за приближаваща беда.
— Руиз Ау ни каза къде сте. Той се надяваше да изкупи живота си с цената на вашите. Но няма да успее да направи нищо. Ние така или иначе ще го намерим. Така че, той ви продаде абсолютно напразно.
— Не ти вярвам — Низа злобно се втренчи в тила на Реминт. — Май ни взимаш за глупаци. Ако сте ни купили от Руиз, нямаше да ви се наложи да взривявате казармата и да се биете с охранителите, за да получите своята собственост.
— Той ви продаде не на нас, а на друг. Вашите нови господари бяха надути и несговорчиви и не искаха да се разделят с вас за каквато и да било цена. Поради това ни се наложи да действаме малко грубо и праволинейно — сви рамене Реминт, без да откъсва очи от посоката, в която се движеше лодката.
Низа продължаваше да изгаря убиеца с яростен поглед, но очите й се пълнеха със сълзи. Тя вече не беше сигурна в нищо. В сърцето на девойката сега зееше кървава рана.
Руиз разглеждаше внимателно генша. Както и всички същества от неговият род, въпросният екземпляр беше доста отвратителен от човешка гледна точка. Той бе покрит с висяща торбеста кожа и обраснали с подобните на суха трева сензори. По сплескания череп хаотично блуждаеха трите очи. И една смрад, от която на човек ужасно му се гади…
Съществото, изглежда, обърна на събеседника си толкова внимание, колкото, колкото геншите изобщо са способни да отделят на хората, които не възнамеряват да ги нападнат.
— Слушай ме внимателно — започна Руиз. — Твоят господар възнамерява да те убие, за да убие мен.
— Няма ли да му кажеш, че си оправил нашийника?
— Ще му кажа, само че това няма никакво значение. Той толкова много иска да ме убие, че дори е готов да пожертва и теб.
Устните отверстия на генша затрепериха — при тази раса подобен жест означаваше скептична усмивка.
— Аз съм прекалено ценно имущество.
— Напълно вярно. Но ако аз изпълня успешно задачата, стойността ти значително ще се снижи.
— Не може да бъде.
— Може, тъй като човекът, когото трябва да отстраним, притежава огромно количество генши, така че твоята смърт няма да нанесе сериозно намаляване на капитала на Публий.
Геншът притихна. Руиз търпеливо чакаше събеседникът му да обработи информацията. След пет минути съществото вдигна глава.
— Това истина ли е?
Руиз кимна:
— Ти ще се убедиш сам, когато се озовем в крепостта. Твоите центрове на обонянието ще бъдат препълнени с миризмите на съплеменниците ти.
Минаха още пет минути.