Запъхтя помпата и този звук им се стори неестествено силен.
— Ще минат няколко минути, преди да можем да проникнем в камерата и да започнем прорязването на пътя.
Всички сведоха погледи. Това синхронно движение накара капитана да съобрази, че неговите подчинени със сигурност са слушали същите разкази като него — за огромните лакоми чудовища, които спят, свили се на кълбо, в дълбините на Морекупчина и никога не излизат на повърхността. Тази мисъл го разсмя, което накара останалите да го погледнат сърдито и подозрително.
Когато шлюзът се изчисти, предводителят даде знак на Олбани:
— Ти се оправяш добре с горелката, така че попадаш сред избраните. Втората горелка ще я взема аз.
Сложиха си маски и респиратори, провряха се в шлюзовата камера и се заеха да режат покритите с водни капки решетки, които преграждаха прохода. Камерата се изпълни с плътен бял дим и светът на Руиз се сви до огнения лъч в ръцете му и ярката светлина на разтопения метал, който се стичаше по решетките и капеше на пода, откъдето го всмукваха аспираторите на горелките. Бившият агент се стараеше да не мисли за предстоящата операция и за това, че всички шансове са против него. Успя да прогони тези мисли, но не и спомена за Низа, която го чака в казармите за роби и никога няма да научи за гибелта му, ако той не се върне.
След няколко минути съскането на съседната горелка промени тона си. Чу се жужене, означаващо, че върхът на пламъка е достигнал празно пространство.
— Стоп! — извика Руиз, но Олбани и без това вече бе изключил агрегата.
Руиз внимателно вкара в тесния процеп акустична сонда и включи усилвателя на пълна мощност.
— Не дишай! — прошепна той на Евфрат.
Руиз слуша напрегнато около трийсет секунди. Нищо. Глухо безмълвие. Тишина. Отсъстваха дори фонови шумове: бученето на вентилатори и генератори. Тънките и неуловими звуци, показващи присъствие на живот, които проникват дори през най-дебелите стени, не достигаха дотук.
— Може би работодателят ни не е излъгал — каза той, докато оставяше сондата. — Изглежда, отдавна са забравили за тази дупка.
Олбани се пооживи:
— Искаш да кажеш, че имаме шансове да се измъкнем оттук живи?
— Не съм твърдял подобно нещо — отвърна Руиз, обаче се усмихна и потупа стария си приятел по рамото. — Хайде да поработим още малко.
След час бяха разтопили в паяжината на решетката вдлъбнатина с ширина един метър. Наляха във фугите тропична течност, после мушнаха под външните краища на вдлъбнатината шест автоматични разбивача и ги пуснаха.
Бавно, със скърцане и стържене вдлъбнатината поддаде. Руиз събра арсенала си.
— Виж готови ли са останалите — нареди той на Олбани. — Нека вземат оръжието и проверят дали не са забравили нещо от снаряжението.
Наемникът кимна и се върна в батискафа.
Руиз се опита да обмисли как би могъл да увеличи шансовете си за оцеляване, но нищо не му хрумваше. Изглежда, сега всичко зависеше от достоверността на данните, получени от разузнавачите на Публий. И от това колко късмет е останал на Руиз. Той си припомни мрачните сентенции на Долмаеро относно късмета и се усмихна. Агентът установи, че старейшината на гилдия му липсва.
Отчупената част от решетката излезе от отвора, а разбивачите я избутаха на още половин метър — достатъчно, за да може да премине човек. В шлюза със съскане влезе въздух. Олбани взе проба, наведе се над монитора и съобщи:
— Може да се диша.
Той свали респиратора и направи кисела физиономия. Руиз смъкна своя. Слабата миризма на генши отравяше цялата атмосфера. Предводителят на нападателите се намръщи, после сложи шлема си и спусна преградата. Наемниците застинаха в очакване на заповеди и той кимна на звероподобния Дурбан:
— Тръгвай!
Дурбан рязко потегли напред. Персоналният чип, имплантиран в основата на черепа, му осигуряваше бързината на рефлексите, твърдостта и решителността, характерни за тотема му. Той хвърли сияещ поглед към командира и се усмихна. От очите на звероподобния към Руиз гледаше не човек, а същество, щастливо, че ще попадне на място, където ще може да задоволи животинските си инстинкти.
Дурбан влезе в процепа с едно-единствено ловко и грациозно движение и Руиз затаи дъх. Той очакваше звуци, свидетелстващи за засада или за задействане на автоматичната охранителна система. Но тишината се запази и след минута Дурбан прошепна от другата страна:
— Тръгвайте!
— Хъксли — обърна се Руиз към киборга, който мъкнеше генератора на радиосмущения, — вмъкни се там и монтирай оборудването си.