Командирът изпрати след него в процепа — за да го прикриват — покрития с белези гладиатор и една от жените, въоръжена с лазер. После посочи прохода на марионетката и фалшивият Юбере, с все същата изпразнена от съдържание усмивка върху лицето си, тръгна напред.
Руиз се върна в батискафа, провери дали пултът за управление е добре защитен и настрои охранителните системи на апарата на самоунищожение, в случай че някой се осмели да влезе в тяхно отсъствие. После нагласи осветлението на най-мекото равнище. Геншът се сви в тъмния ъгъл.
— Ще се върнем колкото можем по-бързо — обеща Руиз на съществото и то издаде съскащ звук, очевидно означаващ съгласие.
— Ако Публий се опита да се свърже с теб, ще е по-безопасно, ако не отговаряш — посъветва го човекът.
— Ще запомня — отговори геншът. — В настоящия момент ти ми се струваш по-достоен за доверие от него. Засега не си ме излъгал. Усещам миризмата на много представители на Истинската раса.
Руиз бе пронизан от предчувствие.
— Колко са те?
— Прекалено много, за да мога да различа отделните следи. Повече, отколкото предполагах. Изобщо не съм мислил, че може да има толкова много генши на едно място… Аз съм доста млад и неопитен… Е все пак те са страшно много. Ще ме пуснеш ли при тях, когато се върнеш?
— Ако обстоятелствата го позволят — въздъхна Руиз.
— Разбирам.
Диаметърът на огромния канал беше около три метра. В светлината на фенерите на шлемовете се виждаше, че тунелът завива вляво. Руиз се посъветва с Олбани, който носеше на рамото си портативен радар.
— Какво има пред нас?
— В моя спектър — никаква активност — съсредоточено отговори Евфрат. — На всеки трийсет и три метра се срещат вдлъбнатини — вероятно някакви ниши без врати.
Руиз изпрати хората си напред. Начело вървеше звероподобният, по фланговете го прикриваха жените, които се движеха по такъв начин, че през цялото време да държат околното пространство под прицел. На прилично разстояние от тях безименният гладиатор водеше на повод фалшивия Юбере. Непосредствено пред Руиз се движеше киборгът с приборите за създаване на радиосмущения. Най-отзад вървеше накиченият с датчици Олбани.
— Разговори само по шлемофона, и то на малки разстояния — нареди Руиз. — Придвижвайте се незабелязано, ясно?
В тъмнината лумнаха седем чифта очи, всеки със своето особено изражение — очакване, интерес, страх. Двойникът беше невъзмутим.
Руиз погледна към Евфрат.
— Ти ни водиш. Командвай! — каза той.
— Давайте в по-бързо темпо — отвърна Олбани. — Ако се заблудим, ще ви кажа.
Отрядът измина няколко километра по празния тунел. Високият и слаб техник потвърди наблюденията на Руиз и отбеляза, че групата леко се изкачва нагоре.
— Нали това е правилният път, шефе? — уточни той.
— Като че ли — отвърна Руиз.
Следваха навигационната сонда, с която ги бе снабдил Публий. На дисплея на Олбани проблясваха върволици данни. През равни интервали попадаха на отвори с големината на врата, чиито краища бяха покрити с някаква сребриста сплав. При първия такъв отвор Дурбан застина, после падна по корем и надникна вътре.
— Празен склад — констатира той и продължи напред. Останалите помещения се оказаха също толкова безобидни.
След като бяха изминали три и половина километра, Олбани замръзна, както бе вдигнал крак да пристъпи.
— Активност — прошепна той. Останалите рязко се спряха. — Засичам нищожни електромагнитни вълни… нещо като слаба пулсация.
Хъксли потупа с нокът по своя индикатор.
— Обектът е прекалено малък, за да бъде разпознат — изскърца със зъби киборгът. — Трябва да се приближим.
Руиз се замисли и извика едната от жените:
— Чоу, вие с Дурбан тръгнете напред след Олбани и Хъксли, за да разберат те какво е това. Моля, не използвайте комуникаторите на по-голямо разстояние от петдесет метра.
Яхианката кимна и четиримата изчезнаха в мрака. В продължение на десет удара на сърцето Руиз все още различаваше отблясъците от фенерите им, после и те изчезнаха.
Командирът чакаше. В едната си ръка беше стиснал плазмен огнемет, а с другата подръпваше повода на марионетката. Яхианката, която беше останала при тях седна до стената на петнайсетина метра пред тях. Гладиаторът зае позиция зад гърба му, при вратата на един от празните складове.
— Имаме малко време, за да си поговорим очи в очи — отбеляза фалшивият Юбере. — Може би все пак ще ми кажеш какво направи геншът с мен? Публий не спомена, че се нуждая от допълнителни модификации.