— Настрой чипа си на по-ниска степен — нареди командирът.
Дурбан отговори с беззвучен рев, лицето му се изкриви от нечовешка гримаса, но все пак протегна ръка към тила си и намали силата на внушението.
„Звероподобният може да се превърне в тежест“ — помисли си Руиз, докато поглеждаше в дупката.
Изглежда, самите стени излъчваха тази тревожна червена светлина. Неканеният гост се почуди на прищявката на Алонсо Юбере, който беше осветил жилището си по подобен начин. Ако се съди по двойника, беше трудно да се заподозре собственика на крепостта в пристрастие към драматичните ефекти.
Релсовият път беше еднолинеен. Релсата бе закрепена за стената чрез скоба-крампон. Металът блестеше, както се случва само при често използване. Линията изглеждаше безкрайна, леките й отблясъци се губеха в тъмнината нагоре и надолу.
Руиз припълзя до ръба, за да погледне надолу. Дъното бе скрито под кълба гъст дим или мъгла. Те пречупваха червената светлина по такъв начин, че се създаваше впечатление като че от бездната се е ококорило огромно пурпурно око.
— Нещо лети — каза киборгът и побърза да прибере уредите си.
Руиз вдигна поглед. Дребната точка се приближаваше. Ето че се увеличи до размерите на малка фигурка. Падаше абсолютно безжизнено, премятайки се като парцалена кукла. Секунда по-късно Руиз осъзна, че това е жена. Лицето й беше скрито от дълги черни коси, развявани от насрещния вятър. Тя прелетя край далечната част на пропастта и агентът не успя да я разгледа както трябва. Жената изчезна беззвучно в червената бездна.
Руиз беше потресен до дъното на душата си. Противно на всякаква логика той беше убеден, че политналата към смъртта си жена беше Низа. „Не! Не! Тя е в казармите, в безопасност.“ Той се наруга за идиотизма си. Във вселената е пълно със стройни чернокоси жени. Глупаво бе да се предполага, че точно тази, която току-що беше паднала в бездната, беше свързана по някакъв начин с него. Няма що, солипсистът се изказа.
— Хранят геншите — отбеляза Олбани.
— Ясно — отвърна Руиз със спаднал глас.
Геншите бяха лешояди, способни да усвоят разложените продукти на почти всеки вид живот с основа въглерод. На човекът дори и не му се искаше да си помисли на какво прилича дъното на тази страшна фуния. „Ето ти и приказка с таласъми, Низа“ — помисли си той и именно тази мисъл му помогна да се справи с ужаса и отвращението Героят винаги спасява принцесата.
Киборгът отново разстели мрежата на датчиците и спусна сензора върху релсите. Изучава дълго постъпващите данни, после предаде монитора на Олбани, който свърза уреда със своята система от детектори.
— Хей — подвикна високият техник. — Според мен някой се спуска бавно към нас.
Хъксли отново прибра сондите си, останалите от групата се разпръснаха в дълбината на тунела, за да не оставят прекалено ярки инфрачервени следи от пребиваването си около пропастта. Руиз подаде повода на двойника на една от яхианките. Сега на края на дупката бяха останали само той, Хъксли и Олбани.
До слуха на Руиз достигна тънко жужене. Той погледна нагоре и видя далеч във висините влак, който се приближаваше доста бързо, плъзгайки се в спирала по стените на ямата. Специфичният звук беше предизвикан от триенето на механизмите в релсата.
Когато влакът се озова точно срещу тях, Руиз прилепи око към малкия свръхчувствителен телескоп, който му бе дал Олбани. Разгледа голия скелет, под който бяха закрепени колелата, осигуряващи сцепление с релсата. Вътре бяха постлани килими, на които седяха около седем души. Имаше общо шест такива стаички. При всеки тласък на влака главите на пътниците безволево се мятаха — очевидно те бяха упоени. В двата края на влака бяха застанали гигантски дирми. Те гледаха в противоположни посоки, приготвили парализаторите. Пред единият от тях стоеше пулта за управление, от който стърчаха най-различни ръчки и превключватели. Странните чуждопланетни черепи бяха покрити с безброй белези — Руиз разпозна ритуални шарки. Олбани извика:
— Безстрашните дирми! Нашият клиент, изглежда, е паралия.
Руиз сви рамене:
— Кой би тръгнал да наема скъпоструващи главорези като нас, за да притисне в ъгъла някой просяк.
— Вярно е. Добре, тях просто можем да ги бутнем от седалките. Самата работа ще започне, когато ги отстраним. Трябва да се качим на влака, преди той да се отдалечи от нас. А скоростта му не е малка.
— Ще изчакаме когато тръгнат обратно.
— Ама разбира се — Олбани изкриви лицето си в сърдито изражение. — Да ти приличам на турист, който няма търпение да посети геншийския Дисниленд?