Руиз се усмихна:
— Май не. Как е най-добре да действаме според теб?
Олбани замислено се почеса по бузата:
— Имаме малък проблем. Сестричките-яхианки имат агорафобия — според мен не си придал особено значение на това, когато си ги ментоскопирал. Не знам дали ще има някаква полза от тях.
Руиз се замисли.
— Ако човекът, чиято поръчка изпълняваме, ни е дал верни сведения — без да броим наличието на тази дупка, за която самият той не знаеше — ще можем да проникнем в дома на клиента през черния вход, образно казано. В този случай няма да се нуждаем от всички. Ще оставим сестричките на стража тук, в тунела.
— Прекалено много „ако“, Руиз — неуверено поклати глава Олбани.
Влакът се понесе по стената. Руиз се обърна към Хъксли:
— Вземи целия си арсенал и провери дали в това нещо има бутони-капани, взривни вещества, устройства против пътниците — ти сам знаеш какво да търсиш. Не знам за колко време ще се спуснат, но когато тръгнат отново нагоре, сме длъжни да бъдем готови и с цялото си въоръжение.
Те чакаха мълчаливо докато киборгът правеше някакви магии със своите сонди и детектори. Влакът премина точно под тях и на Руиз му се стори, че дирмите всеки момент ще вдигнат глави и ще ги видят. Но не, охранителите продължаваха невъзмутимо да гледат напред.
Когато те, заедно с упоените си пленници, изчезнаха от полезрението на отряда, Руиз се обърна към Хъксли:
— Е, какво, получи ли се?
— Не гарантирам, че съм уловил всичко, Но… има бутон „на мъртвеца“, настроен към първия дирм. Тук няма проблем, ако Мо и Чоу вече не са се отучили да стрелят. Подобни механизми изобщо са зле защитени. Обезвреждат се лесно — чрез попадение на иглен лазер в централните селеноиди. Ей богу, глупаво устройство. Сърдечната бомба поне е разположена в монолинова броня, но периферията е доста уязвима.
— Какво друго?
— Според мен — прибор за селективна идентификация. Ако правилно съм разбрал принципа му на действие, то някой от време на време вика охраната отгоре и те му отговарят. Слагат някаква част от тялото си в идентификатора. Какво могат да използват?
— Шиповете на лакътя — отвърна Руиз.
— Ааа… Тогава няма проблем: ще вземем два-три и ще се надяваме, че ще успеем да разпознаем сигнала на повикването. По-нататък: противоабордажно поле. То се включва, ако някой се опита да проникне във влака между спирките. За щастие нашият работодател не се е поскъпил за оръжия: предполагам, че ще мога да настроя бронята ни така, че тя да влезе в резонанс с това поле — ако, разбира се, фазовото изместване не е особено сложно.
Олбани се изхили.
— Яко, Хъксли, какво облекчение! Че щеше да ни се наложи да зарежем всичко и кротко да изприпкаме обратно в нашия топличък батискаф. Ама че лош късмет щеше да е, а?
Хъксли измери техника с леден поглед, но нищо не каза.
— Освен това — продължи киборгът, — има и куп механична стока: огнемети за къси разстояния, телена примка за душене, перила-бръсначи. Това е по-скоро по твоята част, Олбани. Наистина, всичко е свързано с централния монитор, но това е работа за лазерни специалисти. На корпуса на влака е монтирано някакво инерционно устройство. Очевидно то е длъжно да реагира на внезапни промени в скоростта.
— А относно самата дупка?
— Евтин номер — отвърна Хъксли, свивайки металните си рамене. — Ако разполагахме със седмица време и нужната екипировка, бихме могли да се качим по стената и никой нямаше да ни забележи, ако не дойде специално да види какво става в шахтата. Обаче релсите са снабдени с детекторна жичка, която при най-малкото докосване се нажежава до бяло, така че да се качи човек по скобите е просто нереално.
— Значи така — поде Олбани. — Нека да направим равносметка. Нашите сестрички, дето ги е хванало шубето, трябва да се вземат в ръце и да пробият селеноидите. Трябва да сме прецизни при убиването на дирмите, за да не повредим лактите им. А после предстои да влезем във влака така, че да не забави скоростта си, дори и да се движи толкова бързо, че при неуспешно приземяване да си строшим краката. Освен това трябва да избегнем огнеметите и капаните и да не хващаме перилата-бръсначи. И най-накрая — да излезем горе, където ще ни бъде устроено тържествено посрещане — дори само защото сме мушнали в скенера погрешен шип. Нека някой да ме поправи, ако не съм прав.
— Трябва да поговорим с Мо и Чоу — каза Руиз. — А ти си поблъскай главата над въпроса как да се качим на влака.
Той тръгна по коридора, към ъгъла, в който се бяха свили двете сестри-яхианки. Те бяха притиснали конвулсивно към гърдите си лазерите, сякаш намираха някаква подкрепа в докосването до студените стъкло и метал.