— Много ви съчувствам — обърна се командирът към тях, — но ще сте ми необходими, когато влакът тръгне в обратната посока.
— Прекалено дълбоко е — отвърна Мо. Гласът й трепереше от страх. — Невъзможно дълбоко. Не ни каза, че ни предстои да пълзим из пещерите.
Тонът й само бегло приличаше на обвинителен. Ужасът беше обхванал жената в такава степен, че бе потиснал всички останали чувства.
— Аз самият не знаех, че ще е така — продължи да ги уговаря Руиз. — Всичко се оказа различно. Много неприятно. Възнамерявам да ви оставя на входа на тунела. Трябва да изпепелите някакви уреди. Ще можете ли?
Чоу седна и махна от рамото си конвулсивно сграбчилата я ръка на сестра й.
— Ще опитаме. Но ако се надяваш да се напъхаме в тази дупка, много се лъжеш.
— Не, нищо подобно няма да е необходимо. А и каква ще е ползата от вас там? Когато се качим на влака, вие ще останете тук да охранявате тила и да ни изчакате.
Широкото плоско лице на Чоу се проясни.
— Ще направим лагера си по-надалеч в тунела, докъдето не достига тази зловеща светлина и където не се усеща дълбината.
Руиз кимна и се насочи обратно към ръба на пропастта.
— Организирай огневата линия и обясни на сестрите кога и по какво да стрелят — нареди той на киборга.
Измина повече от час преди Руиз да чуе отново звънтенето на релсите. Той използва това време, за да обмисли и изпипа както трябва плана на действие. Изходът на операцията зависеше прекалено много от съвършеното изпълнение, но на него не му хрумваше нищо интересно. Честно казано, Руиз не вярваше, че положението ще се промени, дори и влакът да направи десет курса. Освен това, кой знае: може пък машината да ходи при геншите веднъж седмично. А на бившият агент винаги му се отдаваха най-добре стремителните импровизации.
Командирът изпрати звероподобния и гладиатора, заедно с марионетката, в хоризонтална пукнатина, достатъчно широка, за да могат да се скрият там. От тази точка, която се намираше на петдесет метра по-нависоко по стената и с няколко крачки по-близо до релсите, беше малко по-лесно да се скочи във влака. Руиз завърза повода на двойника за китката на гладиатора и обясни на безименния наемник, че неговата основна и най-важна задача е да качи марионетката на влака. При това без да допуска контузии.
Руиз, Олбани, Хъксли и сестрите се разположиха при ръба на ямата и се заеха да проверяват полугласно колко добре е усвоил всеки ролята си в предстоящата атака. Сестрите трябваше да изпепелят превключвателя, настроен към дирмите, така че системата да се затвори в позиция „нормално“. Олбани щеше да се постарае да унищожи колкото се може повече от механичните препятствия. Хъксли не бе силен в използването на далекобойни оръжия, затова неговата задача бе с минимални загуби да пренесе на борда всички уреди — своите и на Евфрат.
За себе си Руиз остави най-сложната задача: убиването на дирмите. Церебралните възли на тези същества бяха разположени по цялото им тяло — рудиментарна система, останала им в наследство от предците-динозаври. Чрез сложни и рисковани операции тези възли можеха да бъдат подсилени за сметка на тъканите на главния мозък. По такъв начин влечугоидите се сдобиваха с интелект, разпределен из цялото им тяло, така че беше абсолютно нереално да бъдат обезвредени с един изстрел. Руиз трябваше да порази няколко стратегически важни центрове на съзнанията на чудовищата, преди те да успеят да съобщят за атаката — почти неизпълнима задача.
При положение, че всичко минеше успешно и Хъксли не откриеше на влака никакви допълнителни сигнални устройства, щеше да им се наложи да скочат в празното пространство, завързани с програмируеми монопластмасови спускатели — специални въжета, които се разтягаха и по този начин смекчаваха силата на удара при падане, но не бяха способни да се свиват и да ги вдигнат обратно горе. Ако изчисленията на Олбани бяха правилни, щяха да увиснат на два метра над преминаващия влак. Трябваше да попаднат на платформата, да преодолеят редица препятствия, които киборгът можеше да не забележи, и при това да избегнат счупвания на крайници и падане от влака. После трябваше да прихванат двойника и останалите двама члена на екипа.
След това им оставаше само да гадаят какво ги очаква горе, на края на пътуването.
— И в това е цялата работа — ухили се Олбани.
На Руиз обаче не му беше смешно. През целия си живот се беше борил с неизвестността и насилието, убеден, че непременно ще оцелее — както и ставаше винаги. Но сега безличният маниакален порив към битката, който винаги го бе предпазвал от неуспехи, бе изчезнал някъде и Руиз изобщо не разбираше какво се е променило. Може би цялата работа бе там, че той вече не беше в състояние да разглежда равнодушно възможността за собствената си смърт? Сега отчаяно му се искаше да живее и яростното желание се усилваше с всеки изминал ден. Той със смайване установи, че е изживял толкова много години, без да забележи равнодушието си по въпроса дали ще живее или умре.