Наближаваше краят на пътя — релсите се губеха зад издадена преградна стена точно при основата на купола. Стената, също както и влака, изглеждаше значително по-нова от останалите съоръжения.
— Нека да се разпръснем — каза Руиз. — Аз ще седна в едното кресло, Хъксли — в другото. Олбани и Дурбан ще седнат на пода. Нашият Юбере — между тях. Не знам какво ни очаква, но каквото и да има там, бъдете готови моментално да напуснете платформата и да се скриете зад нещо непробиваемо. Проверете как ви стои бронята — да няма никакви процепи. Пригответе оръжието, отпуснете мускулите си.
— Добре, мамо — отвърна Олбани.
Командирът не му обърна внимание.
— Колкото може по-малко шум. Хъксли, не откъсвай очи от мониторите, освен ако не се наложи да убиеш някого, в случай че ни атакуват. Ако някой подаде знак на клиента, че лисиците вече са в кокошарника, ние незабавно трябва да научим за това.
— Аз вече открих нещичко — отвърна киборгът. — Наистина, не много. Прилича на изтичане на радиация от огнемет клас „конда“. Ако наистина е така, то някой горе разполага със сериозни оръжия.
Олбани погледна Руиз и демонстративно потрепери:
— Ооо, шефе, работата става интересна — прошепна той. — Кой от нашите познати може да си позволи „конда“?
Руиз поклати глава. Но изведнъж си спомни как грациозно — почти летейки — се движеше морасарът на Кореана, докато стреляше с ледомета.
— На теб не ти ли се е налагало да танцуваш с морасар? — попита той стария си приятел.
Очите на Олбани театрално се опулиха и той замислено опипа тялото си.
— Май още съм жив — значи не.
Хъксли се намръщи:
— Може там да има точно такава твар, но ми се иска да не е така. Морасар с най-нов клас огнемет… Трудно е да се бориш с враг, който може да си позволи такъв разкош. Нека по-добре да се надяваме, че това е просто робот-убиец с нестандартни сензорни устройства, които не мога да засека със своите уреди.
— Четирима добре подготвени хора, ако имат късмет, могат да се справят и с морасар — ободри ги Руиз. — Стига техниката да не ни подведе. Без загуби няма да минем, но има надежда.
— Много благодаря за вдъхновената напътствена реч, Руиз Ау — обади се Олбани. Той продължаваше да се усмихва, но през стъклото на шлема се виждаше, че опитният боец е пребледнял.
Стената се приближаваше бързо. Руиз за последен път провери оръжието. Влакът забави ход и в този момент шлюзът зад тях се затвори. Композицията спря пред платформа, която беше абсолютно празна, ако не се брои някакъв електрокар, очевидно предназначен да вземе пътниците и да ги откара обратно в крепостта. Секундите минаваха, нищо не се случваше и хората започнаха да се надигат от местата си. Руиз започна да се надява, че по някакво чудо са проникнали в цитаделата на Юбере, избягвайки сблъсъка с охраната.
И в този момент от тъмната ниша в далечния край на платформата към тях пристъпи морасар.
В продължение на един безкраен миг, докато насекомоидът осъзнаваше, че се е оказал лице в лице с врагове, а наемниците още не бяха успели да реагират на присъствието му, Руиз забеляза няколко несъществени подробности.
Морасарът беше малко по-нисък от роба на Кореана и шарките върху тялото му не бяха толкова сложни, което свидетелстваше за не толкова знатен произход. Дрехи нямаше, а върху шестокракото тяло проблясваше млад здрав хитин. Руиз не видя никакви киборгизирани оръжия, подобни на онези, които бяха имплантирани в средните крайници на роба на Кореана. Но този морасар не се нуждаеше от такива подобрения. В средните си лапи съществото държеше огромен енергомет със светещи в зелено индикатори на бойната готовност.
В следващия миг настана суматоха. Съществото отскочи встрани и вдигна оръжието. Руиз беше готов за скока на врага и отгатна посоката по положението на енергомета. И получи шанс да оцелее. Скочи от седалката си и в движение засипа противника си със заряди от отломомета. Откатът го хвърли по гръб. По време на падането си успя да запази морасара под прицел и потокът въртящи се, заострени от всички краища парчета желязо покри главата на чудовището. По-голямата част от отломките отскочи от хитиновата броня, без да причини особена вреда, но фасетните очи на насекомоида се превърнаха в отвори с изтичаща от тях жълта слуз.
Извънземният отвори пастта си и изрева. Високият пронизващ вой заглуши грохота на изстрелите. Руиз се приземи непохватно върху платформата и усети как нещо се впива в дясното му рамо. Без да обръща внимание на раната, той продължаваше да стреля, надявайки се, че поне част от заряда ще пробие гърлото или някой друг важен орган на морасара. Дори ослепяло, това същество можеше да стреля доста ефективно, разчитайки на слуха и обонянието си. Руиз се превъртя встрани за в случай, че чудовището стреля към звука от падането, и тъкмо навреме — в същия миг мястото, където току-що бе лежал, се превърна в огнена локва.