Руиз се приближи към Хъксли, който обикаляше наоколо, покрит с детекторите си.
— Нищо — доложи киборгът учудено. — Не мога да засека никакви следящи устройства. Чудна работа.
Лицето на наемника наистина изразяваше нещо подобно на суеверен ужас.
— Не се увличай — сряза го Руиз. — Спомни си за защитната мрежа „Клирлайт“, с която, както знаем, Юбере е обградил цялата си крепост.
— Тогава защо все още не сме се натъкнали на нея?
Това беше добър въпрос и бившият агент реши да помисли над него. Но преди това нареди тихо на Хъксли да провери двойника за имплантирано оръжие и средства за комуникация.
— Не се ли доверяваш на нашия работодател? — поинтересува се киборгът.
— Глупав въпрос — уморено отвърна Руиз. — Ти доверяваш ли ми се?
— Честно казано — да — наемникът, изглежда, беше учуден от такова поставяне на въпроса. — Олбани се изказа добре за теб, а освен това аз обикновено улавям тези неща с шестото си чувство. Ние не очакваме да умреш за нас — никакви подобни мелодрами, — но на мен ми се струва че си честен — дотолкова, доколкото може да си позволи човек с подобна професия.
Руиз въздъхна.
След секунда Хъксли се върна.
— Иглен лазер за еднократна употреба в десния показалец и бомба в търбуха.
— Голяма ли?
Хъксли сви рамене:
— Не много… Но ако гръмне, бих предпочел да се намирам на неколкостотин метра.
Руиз се замисли. После се върна на платформата на влака и свали раницата си. После, след като потрака по непромокаемия циферблат на таймера, го закрепи за един от напречните обтегачи. И накрая се избави от най-тежките оръжия: снайпера-газомет и енергомета с пълнителите. Остави в себе си само ножовете, отломомета и пакет леки гранати.
Олбани вдигна вежди и изгледа стария си приятел въпросително.
— Трябва да бъда бърз — обясни Руиз. — Имаме си работа с пъргаво момче.
Малкият отряд тръгна с бърза крачка по коридора. Олбани — петдесет метра напред, после Хъксли с марионетката на повода, а Руиз закриваше шествието.
Командирът се опитваше да се съсредоточи върху настоящия момент, върху оскъдно осветените метални облицовки на стените и пода, върху крачещите пред него съратници. Но не се случваше нищо неочаквано, Хъксли не откриваше никакви поводи за вълнение и мислите на Руиз започнаха да блуждаят. Струваше му се, че е прекарал последните години от живота си, крачейки из празни коридори срещу събития, над които почти няма власт.
Бившият агент си позволи да се поддаде на това настроение, което го заведе в дебрите на философски разсъждения и най-дълбока тъга. И той, и неговите хора му изглеждаха като гробищни червеи, пълзящи по вкаменените жили на мъртъв гигант, в трескави опити да се доберат до парче мърша, което да ги съживи.
В края на краищата му стана толкова смешно, че той се разсмя на глас на претенциозните си фантазии. Хъксли се обърна, недоумявайки какво смешно намира командирът в така създалата се ситуация. Руиз му се усмихна, което ни най-малко не намали озадачеността на киборга.
— Какво става там при вас, Хъксли? — тихо произнесе Руиз в шлемофона.
— Все така никакви следи от „Клирлайт“. Знаеш ли, у мен се оформи една хипотеза. Искаш ли да я споделя?
— И още как.
— Ето какво: в настоящия момент нашият клиент провежда секретна операция. Толкова секретна, че е принуден да я пази в тайна от собствените си главни сили за безопасност. От същата тази корпорация „Извор“, за която ти говореше. А ако войската е генширана, то той скрива случващото се и от техниците и служебния персонал. Пък и обработените войници не са станали по-умни и са напълно способни да изтърсят нещо не на място, както и всеки нормален човек. Във всеки случай той вероятно се опасява от нападение именно отгоре. Затова е напълно вероятно пътят оттук, през дълбините на сградата, да е относително чист.
— Надявам се, че си прав — отговори Руиз без особен ентусиазъм.
Продължаваха да вървят и скоро вниманието на агента отново се разсея. В него нахлуха приятни спомени — лицето на Низа под слънчевата светлина, тялото й в полумрака на шлепа. Когато съобрази с какво се занимава, се почувства зле. Във всеки момент можеха да се сблъскат със смъртоносна опасност и ако се поддадеше на нежните спомени за жената, която обича, можеше никога повече да не я види. Агентът тръсна глава и се опита да се съсредоточи както трябва върху мисълта за собствената уязвимост и че е възможно много скоро и съвсем неочаквано да го убият.
— Стоп — прошепна в комуникатора Олбани. — Ела тук, приятелю.