— Ще бъда много внимателен — отвърна двойникът. — Моля те, бъди и ти.
— Добра идея — съгласи се Руиз. — Хъксли, моля те, обезвреди бомбата му в случай, че се наложи да го убием.
Новият Юбере ги отведе в комуникационния център. Той се движеше уверено и с лекота. Руиз не смееше да го държи открито на прицел, понеже се страхуваше, че някой може да забележи това и да ги нападне. Преследваше го неприятното усещане, че изобщо не владее положението, но трябваше да си изясни дали новият господар е наследил авторитета и властта на предшественика си.
— Когато се доберем до центъра, първо ще направиш така, че да можем без проблем да се измъкнем оттук — нареди той. — И ще ни дадеш придружители за обратния път до влака.
Юбере го погледна с интерес:
— А не искаш ли да се измъкнеш отгоре? Нали сега ние управляваме тук?
Руиз го гледаше мълчаливо и двойникът сви рамене:
— Както искаш.
Хъксли хвърли тревожен поглед към командира. Руиз реши за всеки случай да обясни положението на приятелите си.
— Работодателят ни разчита, че ние собственоръчно ще му помогнем да се избави от нас. Той вече е разположил хора горе, а може и да не притежава втори батискаф. А в нашия има генш, който ще стане предмет на преговори между нас и собственика му.
Хъксли изглеждаше още по-обезпокоен.
— Какво те накара да работиш за такава долна твар, Руиз?
— Необходимостта.
Олбани изфуча:
— Не му позволявай да те баламосва, Хъксли. Той обича такива задачи — за Руиз колкото по-близо е краят, толкова е по-весело. Заради това никога не може да си седи мирно на задника.
Руиз понечи да възрази, да каже, че се е променил, но реши, че Олбани ще му се изсмее.
В комуникационния център имаше само един техник с черна униформа и двама охранители без броня или следи от операция за подсилване на мозъка. С влизането си в стаята Руиз веднага прецени ъгъла на стрелба и последователността на поразяване на целите. Извънземният, застанал отляво на вратата, като че ли забеляза новопоявилите се, за разлика от своя събрат отдясно, а техникът изобщо не им обърна никакво внимание.
Юбере се приближи до главния монитор и вяло прекара ръка по черното стъкло. Забарабани разсеяно с пръсти по дисплея, после се обърна и подхвърли към по-близо застаналия дирм:
— Убий ги.
Охранителят тъкмо беше започнал да съобразява за какво става въпрос и да вдига оръжието, когато Руиз му изпрати откос и го залепи за стената. Командирът се обърна и пусна още един откос към втория влечугоид, който в този момент също се опита да стреля, но не улучи. В същия миг засъска газомета на Олбани и разкъса охранителя на две.
Руиз се обърна и видя, че Хъксли лежи на пода, а краката му слабо потрепват. От една дупка в гърдите му се издига дим. Едва бе успял да оцени какво се е случило, когато забеляза как Олбани се прицелва в Юбере. Грапавото му лице беше изкривено от убийствена ярост.
— Не! — изкрещя Руиз. — Не бързай да го убиваш!
За миг му се стори, че Олбани няма да се подчини. Той знаеше, че ще успее да довърши стария си приятел преди той да стреля в двойника — отломометът му все още беше насочен към първия дирм, който продължаваше да се бори за живота си. Но Олбани изрева, обърна оръжието настрани и с един изстрел превърна в пара главата на започналия да се изправя от креслото техник.
По тялото на Руиз премина тръпка на облекчение.
Юбере се облегна на пулта за управление.
— Какво пък, струваше си да опитам — каза той почти весело.
Руиз с усилие успяваше да запази мисълта си ясна, тъй като изпитваше непреодолимо желание да стрие марионетката на прах.
— Как да ти го обясня по-ясно? — обърна се той към Юбере. — Ако продължаваш да ни водиш за носа, всичките планове на господаря ти ще се провалят. Не видя ли какво оставих на платформата на влака? Раницата ми, пълна с тороидални взривни вещества — Руиз погледна часовника си на лявата предмишница на бронирания скафандър. — Ако не се върнем след двайсет и осем минути, взривът ще разруши купола и ще запечата дупката завинаги.
Юбере скочи на крака. Лицето му изрази стремителна смяна на чувствата: от снизходителна веселост до напрегната студена ярост.
— Когато Публий се добере до теб, ще си платиш страшно скъпо за това, че ми попречи — процеди той. За миг в очите му пламна почти човешко безумие, но той бързо се овладя. — Разбира се, покойникът си е покойник и предполагам, че не трябва да те виня, задето се опитваш да се съпротивляваш.
— Отлично — отвърна невъзмутимо Руиз. — А сега дай необходимите нареждания.