Последва зловеща потискаща тишина, нарушавана само от звуците на тежко дишане.
Най-накрая се разнесе гласът на Публий, изпълнен със сдържана студена ярост, което изплаши Руиз повече от всякакви цветисти заплахи.
— Защо трябва да ти вярвам?
— Свържи се с Юбере.
— А ако си се провалил и там седи истинският Юбере? Тогава ще разбере кой е тръгнал против него, а дори и аз не бих рискувал да започна открита война с Алонсо.
— Голям проблем, а? — Руиз с всички сили се опитваше да запази спокоен, безразличен тон.
Времето минаваше, а влакът се приближаваше все повече и повече към тунела.
— Какво трябва да направя? — попита Олбани.
Руиз премести комуникатора на близко предаване, за да не може Публий да ги подслуша.
— Нищо. Може би тази каша, която е забъркал с Юбере, е по-важна за него от отмъщението, или вече сме покойници. А може би дори е по-лошо. Сигурно е по-добре да си отнесеш главата с енергомета или да скочиш в ямата при геншите, отколкото да позволиш Публий да те хване във възстановимо състояние.
— Чак такъв гад ли е?
— Още по-голям.
Те се приближаваха към тунела и Руиз намали скоростта, като продължаваше да държи пистолета до слепоочието си. Влакът се движи още малко и спря точно под входа към коридора. Приятелите чакаха.
От дълбината на коридора се разнесе зловещ звук. Едва ли човешко същество е способно да издаде нещо подобно. По-скоро наподобяваше рев на някакъв огромен хищник като лъв или разярена мечка. Отначало Руиз не можеше да разбере откъде се е взел този звук, но после съобрази, че Публий все пак се е убедил в неговата правота и сега реве от ярост.
Внезапно всичко утихна. Към изхода на тунела се приближи масивен робот-убиец, доста раздрънкан и потрошен на отделни места, и спусна долу стоманено въже с магнитни катарами. Руиз вдигна ръка, улови механизма за закрепване и го долепи до бронираната си гръдна пластина. Олбани го погледна и пребледня.
— Руиз, добре ли го обмисли?
Гласът му трепереше. Изглежда, пред чудовищния гняв на Публий високият техник беше изгубил цялата си показна веселост.
— Като че ли имаме друг избор, Олбани. Отдолу — геншите, отгоре — хората на Юбере, които, вероятно, вече се чудят какво се е случило с господаря им. Всеки момент ще започнат да нервничат и да задават въпросите си, а ние не разполагаме с отговорите.
— Навярно си прав.
— Не знам. Но разполагам с нещо, с което мога да шантажирам Публий. Той е вложил много в тази история с Юбере. Мисля, че няма да тръгне да ни убива, докато у него все още има надежда, че номерът с подмяната ще свърши работа.
Олбани погледна нагоре, към робота-убиец.
— Надявам се, че си струва да рискуваме.
Той закрепи края на стоманеното въже към бронята си и роботът започна да ги тегли нагоре.
Глава 18
Чоу лежеше като купчина парцали встрани. Сега, вече се виждаха дупките в бронята й. Черният пластмасов прибор, закрепен на гърба й, беше обикновен трупоход. Публий го бе използвал, за да накара тялото да се движи, когато се опитваше да ги примами в тунела без излишен шум.
Роботът-убиец ги поведе по-нататък и те минаха покрай трупа на Мо, проснат в ъгъла, сякаш тя бе умряла, уплашена до смърт от дълбочината на пропастта.
Публий беше разположил малкия си лагер далеч от ямата и носещата се от нея воня. Той седеше на сгъваема походна маса, ровеше с вилицата из чинията с обяда си и наблюдаваше изображението на екрана за видеовръзка.
— Какво направи с моето момче, Руиз? — поинтересува се той със светски тон.
Руиз погледна през рамото му и видя върху екрана новия Юбере, застанал на същото място, където го бяха оставили. Лицето на двойника изглеждаше спокойно, но на агента му се стори, че в очите на марионетката има студена отчуждена тъга.
— Не се безпокой. Това не е завинаги. Достатъчно е да се произнесат няколко правилни думи и всичко с него ще бъде наред.
Раненото рамо започваше да го боли. Глупаво беше да хваща пистолета с дясната си ръка. Руиз толкова дълго го беше държал на слепоочието си, че анестезията бързо преминаваше. Безумно му се искаше да отпусне ръката си, но Публий, несъмнено, беше наредил на робота-убиец да го хване веднага, щом престане да се цели в себе си.
— Даа… Какво пък, можеше да е и по-лошо. И какво трябва да направя, за да заслужа твоето снизхождение и съгласието ти да ми разкриеш тези заветни думи?