Руиз отиде в ремонтния отсек и видя къде именно хората на Публий са изрязали полусферичен отвор. Оттам срещу тях мълчаливо се пулеха чудовищни муцуни.
Командирът на оределия отряд допря длан до панела на ключалката и приближи окото си към анализатора на ретината. След няколко мъчителни секунди проходът се отвори.
Първото, което направи Руиз, след като се озова вътре, бе да докосне с език предпазителя на импровизираната бомба и да измъкне детонатора от устата си. Челюстите, разбира се, го боляха, но той веднага оцени колко му олекна.
Геншът го чакаше в командната зала, свил се в ъгъла и прегънал сензорните си пипалца. След като разпозна влезлия, надигна своето покрито с буци тяло и произнесе:
— Ти си жив. Смаян съм.
— И аз съм изненадан — отвърна Руиз. — Браво, че не пусна Публий вътре.
— Надявам се повече никога да не го видя.
— И на мен ми се иска да стане така — със съжаление произнесе агентът, — но ще ни се наложи да го поканим на борда, а след това, надявам се, ще го накараме да ни се подчини.
Геншът отново се наежи и застина.
— Не ми харесва тази работа — отбеляза Олбани. — Защо просто не се откъснем от тяхната лодка и не избягаме, докато още имаме шанс?
— А ти в момента знаеш ли начин, по който да се измъкнем от Морекупчина?
Евфрат моментално посърна.
— Не. Пиратските главатари са изпаднали в страхотна паника. Те не позволяват на никой от тях да напусне планетата, какво остава за другите. Тези параноици вече свалиха няколко совалки.
„А това вече са лоши вести — помисли си Руиз. — И странни. Вероятно тук има нещо повече от баналните завист и алчност. Досега пиратите не са се стремили да погубят бизнеса, благодарение на който са забогатели, само за да хванат няколко мошеници-генши, колкото и ценни да са те.“ Той реши да обмисли тази идея по-късно. Създателят на чудовища беше по-неотложен проблем.
— Публий твърди, че знае начин за измъкване от Суук.
— И ти му вярваш?
Руиз сви рамене:
— Безспорно той е коварен тип. Но за сметка на това е по силите му да ни помогне. При това ние имаме пред него някакво преимущество, каквото нямаме пред никой друг, притежаващ реална власт.
— Досещам се… — предаде се Олбани, но в гласа му не прозвуча особен ентусиазъм.
Руиз го гледаше и чувстваше абсолютно необяснима симпатия. Независимо от всичките му недостатъци, Олбани, сега, на тази противна планета, беше нещо, което повече от всичко приличаше на истински приятел. Той вярваше на Руиз и без него агентът вече щеше да е мъртъв.
— Толкова съжалявам, че те забърках в тази гадост…
— А, не лъжи — махна с ръка високият техник. Но после се усмихна и потупа командира по здравото рамо. — Слушай, докато гледах как онова чудовище яде, си спомних, че не сме се хранили от вчера. Нали не можем да воюваме и да ядем въздух? Разполагаме с няколко минути, преди отново да ти се наложи да захапеш мината. Хайде да видим дали ще можем да залъжем глада с нещо.
Руиз кимна.
Преминаха обратно през преоборудвания товарен отсек, където неотдавна се намираха останалите членове на отряда. Опустялото пространство на тясната каюта изглеждаше огромно. Руиз си представи, че безплътните им духове още витаят тук и го гледат с мъртви очи, изпълнени с упрек. Той потрепна и прогони тази фантазия. Ако го преследваха призраците на всички, които му се беше наложило да унищожи през живота си, те нямаше да се поберат и на цял стадион.
Каютите на кърмата бяха оборудвани с примитивен автоготвач, но Олбани измъчва машината докато тя не им приготви и сервира сандвичи с пикантно месо и нарязани мариновани краставички. Той даде единия сандвич на Руиз и се зае отново да мъчи машината, докато тя не изкара две пластмасови чаши с димящ бульон.
— Не е чак толкова зле — заяви чревоугодникът, сядайки с чаша бульон в едната си ръка и със сандвич в другата. Изглеждаше удивително спокоен. Руиз си обясняваше тази безгрижност с факта, че Олбани почти не познава Публий. Освен това, високият техник, за разлика от него самия, беше склонен да живее в настоящия момент. Самият Руиз не можеше да не поглежда в бъдещето, за да предвиди новите неприятности, и в миналото, за да се поучи от горчивите грешки.
За първи път през тези дълги часове той се замисли за Низа. Как ли е тя? Може би вече е започнала да се съмнява, че той ще се върне за нея? За нея бяха изминали само два дни, но на него му се струваха седмици.
— Е — поинтересува се Олбани, — какви са тези роби, които водиш със себе си? Ценно имущество ли са?
— В известен смисъл — отвърна Руиз.
— И? — Евфрат явно очакваше продължение. На Руиз изобщо не му се искаше да се впуска в обяснения. Настана мъчително мълчание. Най-накрая Олбани дояде остатъците от сандвича и шумно допи последните капки бульон.