Навярно Публий прочете върху лицето му смъртната си присъда. Той пребледня и бързо се обърна към стената. Руиз леко отпусна ръката си.
Олбани затвори шлюза и взе кутията от госта си. Отвори я внимателно, като преди това я провери от всички страни с детекторите си. Вътре лежаха два бесни нашийника — елегантни оръдия за убийство, украсени със злато и кървавочервени рубини.
— Махни оттам мръсните си лапи — изкрещя Публий.
Олбани постави кутията на масата и насочи енергомета към кръста на врага си.
— Да поизтупаме прахта от него, а, Руиз?
— Не е изключено и да постъпим точно по този начин — отвърна дрезгаво командирът.
Публий изглеждаше като въплъщение на цялата хаотична груба жестокост на вселената, символ на всички уродливи реалии на съществуване, на всички пороци на човечеството, които открай време плетяха заговори против щастието и безопасността. Омразата на Руиз към това чудовище внезапно избухна като неудържим огън. Той хвана Публий за врата, притисна го към стената и пъхна под ухото му дулото на отломомета.
— Провери дали няма въшки — подхвърли той на Олбани.
Техникът бавно и внимателно прекара сензорните датчици през тялото на врага. После измъкна невронен бич от ръкава на пленника, парализатор от ботушите му и пневматичен иглен пистолет от ножница под врата. Продължи проверките си, сменяйки честотата на анализатора и мърморейки си нещо под нос. Най-накрая изключи приборите и кимна на Руиз.
— В десния показалец и в левия лакът — виброножове. В ключицата — малък иглен лазер. Зад дясното ухо — приемник-предавател, нещо като преносима радиостанция. Зад лявото око — видеокамера. И голяма бомба в дясното седалище — ако се наложи самоубийство. Това е всичко, което открих.
— Махни ги — нареди Руиз.
— И камерата зад окото ли? — въпросително вдигна вежди Олбани.
— Да. Не тъжи за месото — няма да изненадаш Публий с такива дреболии. Той винаги може да си отгледа ново.
Публий започна да заеква от възмущение.
— Какви ги вършиш?! — закрещя той. — Та ти работиш за мен, Руиз Ау! По този начин няма да заслужиш премии!
Руиз се разсмя недоверчиво.
— Давай, не се туткай — нареди той на Олбани.
Приятелят му сви рамене.
— Както кажеш.
Той измъкна хирургическия лазер и се зае с Публий, режейки кабели и изгаряйки сензори на най-различни места. След като приключи, той отстъпи назад и насочи енергомета си към създателя на чудовища.
— Той е на твое разположение, Руиз.
Агентът обърна врага си и притисна отломомета към гръкляна му така, че да сочи право към мозъка.
— Ей богу, така ми се иска да те убия — съобщи той и за миг идеята му се стори непреодолимо съблазнителна.
Публий отново си беше сложил маската на пренебрежение и увереност и се усмихна, както на самия него му се струваше, съвсем обаятелно.
— Хайде-хайде. Не съм направил нищо, което ти самият не би направил на мое място.
В това имаше частица истина, но само защото Публий си е Публий. Или поне Руиз мислеше така. Да, той се възползва от възможността да предаде своя работодател, защото знаеше, че работодателят му междувременно се занимава със същото нещо. Агентът смутено кимна.
— Нима не става винаги така? — продължи Публий.
Руиз яростно тръсна глава. Всички тези безцелни думи бяха опасни. Вселената е такава, каквато е, и се налага да се живее в нея.
— Седни — нареди той и побутна пленника към креслото.
Творецът на чудовища седна внимателно, стараейки се да не допира до нищо онези части на тялото си, през които току-що Олбани бе прекарал лазера си.
— Какво ще правим сега, Руиз? Признавам си, че съм победен. Остава ми да разчитам единствено на твоите разбирания за честна игра и на отчаяното ти желание да се измъкнеш от Суук. Това все още мога да го уредя.
— Откъде да съм сигурен?
Публий изразително сви рамене.
— А кой друг би ти помогнал? Аз поне съм съгласен да си сложа заедно с теб бесния нашийник. Ако и това не послужи за доказателство за моята честност, не знам… Между другото, проблема с марионетката също може да бъде гаранция за моето желание да ти помогна. В настоящия момент ценя повече от твоя живот единствено своя.
Руиз изучаваше нашийниците в отворената кутия.
— Твоята смиреност е впечатляваща — отбеляза той ехидно.
— Но ти си този, който току-що се показа като по-добрият от двама ни — отвърна Публий разсъдливо.