Публий потри брадичката си:
— Значи си решил да напуснеш Суук?
— Да, разбира се. Казах ти го вече толкова пъти, че им изгубих бройката.
— Бих могъл да ти предложа някои алтернативи — весело съобщи пленникът. — Богатство, каквото дори не можеш да си представиш, непристъпна цитадела в Морекупчина, ново тяло и ред други, не по-малко привлекателни неща. После, когато кризата приключи, ще установиш, че е съвсем лесно да напуснеш планетата — ако още го искаш, разбира се.
— Моля те, Публий, не ме предизвиквай. В настроението, в което съм в момента, това може да се окаже смъртоносно и за двамата. Изложи ми плана си, ако имаш такъв, или нека да помислим заедно.
Публий със съмнение поклати глава:
— Все пак настояваш?
— Да.
— Добре. Познаваш ли Ивант Тилдореаморс?
— Чувал съм за него.
Тилдореаморс беше един от най-кръвожадните пиратски владетели, старейшина на корсарско семейство, което тормозеше пангалактическите светове от векове. Той се славеше с такава неудържима свирепост, каквато се срещаше рядко дори в Морекупчина — място, където всеки, за да оцелее и процъфтява, трябва да бъде повече или по-малко чудовище.
— Така ли? Работата е там, че Ивант ми е задължен с нещо и се получи така, че аз съм в течение на една от най-големите му тайни, която сега съм длъжен да споделя с теб. На стотина километра на изток, на крайбрежието, Тилдореаморс притежава космодрум, и една от совалките му в момента е готова да излети.
Руиз се отнесе скептично към тази информация.
— На изток са разположени Огнените пустини. А Остриетата на Намп със сигурност не позволяват на никого да проникне дотам.
— Общо взето е така. Но Ивант снабдява Остриетата с това, което е свято за тях.
— Ясно. И как ще се доберем дотам?
— Разбира се, с шлеп.
— Престани да ме правиш на глупак, Публий. Нито един собственик на шлеп със здрав разум не би тръгнал на изток.
Пленникът изглеждаше извънредно доволен от себе си. Навярно за него беше голяма наслада да демонстрира пред Руиз своята предвидливост — при това старият нехранимайко явно не разчиташе на нова среща със своя наемник.
— Грешиш, Руиз — изрече той. — Рядко, грешиш, но все пак се случва. Два пъти годишно един шлеп пътува на изток… И слънцестоенето наближава.
Руиз бе прободен от лошо предчувствие.
— Хайде по-подробно.
— Ти така и не се досети какво имам предвид. Сектата на Жертвоприносителите вече се готви за пътешествието си. Трябва само да се облечем в подходящи дрехи, да откъснем по два-три кичура от косата си, да нацапаме лицата си, да потренираме произнасянето на молитви — и ще сме съвсем подходящи за тази роля. Сигурен съм, че на пиратите изобщо няма да им хрумне да обискират сектантите на митницата — в края на краищата те отиват да умрат или в лабораториите-касапници на Остриетата, или сред огньовете на Пустинята.
— А как ще избегнем подобен край самите ние?
— Елементарно! Под дрипите ще облечем ливреите на Тилдореаморс. Когато достигнем Пустинята, ще свалим расата и ще се представим за пратеници на Тилдораморс. Като доказателство ще вземем със себе си няколко килограма ганджа и ще оставим тревата на тамошните жреци. Остриетата ще ни придружат до совалката и ще излетим.
Руиз се зае да обмисля плана. Ако Публий не лъжеше, идеята беше напълно осъществима, но не особено удобна за изпълнение. Перспективата за дълго морско плаване в продънено корито, при това в близко съседство с неколкостотин религиозни фанатици не беше много привлекателна. Но в сравнение с преживените до момента трудности изглеждаше абсолютна дреболия. „Прекалено дълго водих доста своеобразен живот“ — помисли си Руиз. Той си спомни за Низа и за моментите им на близост. Лицето му се озари от неволна усмивка.
Публий се усмихна в отговор, по погрешка приемайки изражението върху лицето на събеседника си за одобрение.
— Хареса ли ти? Така си и знаех.
Руиз се намръщи. В какъв странен свят живееше изобретателят на кошмари. Отстрани изглеждаше, че пленникът е успял да забрави какво е преживял, за да е принуден да разкрие този план на Руиз. Нима сега разчиташе, че бившият му приятел ще забрави за предателството и ще започне да се държи с неканения си гост като със съюзник? Може би Публий се надяваше, че силата на личното му обаяние, насочена по подходящ начин, ще накара Руиз да забрави за мерките за безопасност? Ако това бе вярно, на създателя на чудовища му предстоеше жестоко разочарование. Руиз в нито един момент не забравяше, че старият му враг има необикновено гъвкав ум, макар и извратен до крайност.