— Е, какво ще искаш от мен, Марко? — Най-разумно би било да го зарежа. Но зарът ми беше казал да се сприятеля, разумният избор е по природа предсказуем, а вече бях затънал толкова надълбоко в мрежата им, че всяко предсказуемо действие можеше да ме убие.
— Ще ми трябва стая.
— Това мога да го уредя.
Тръгнах сам, хванах за яката едно улично хлапе и с помощта на медна монета двамата стигнахме до нещо като пансион. Фасадата нямаше нито един прозорец, а тежката, древна на вид врата изглеждаше крайно негостоприемна. Потропах и някаква жена ме изгледа злобно през решетката. Истинска дъртофела, по-стара от избеленото дърво и ръждивите гвоздеи на вратата, която отвори. Твърде сбръчкана и изгърбена, за да крие добродетелта си зад воал, тя ме изгледа неодобрително и ми даде знак да я последвам. Виж, вътрешността на къщата определено ме изненада. Къс коридор водеше към вътрешен двор, където лимонови дръвчета растяха в сянката на четири етажа тераси. Гледжосани плочки красяха всички повърхности, в синьо и бяло, подредени в геометрични шарки. И тук беше горещо като навън, но поне се бяха опитали да създадат илюзия за прохлада.
Спазарих се за две стаи, платих с медници от половин дузина кралства и отидох да доведа Марко. Оставил го бях да чака настрани, така че дъртофелата да не го види през решетката на вратата, и сега се наложи да изтърпя многословното ѝ мрънкане — и гърлените звуци, и пронизителните, — докато вкарвах сандъка, а модерният вървеше след мен.
— Много е малка — каза Марко. Пот течеше от него на реки, но не личеше това да го смущава. Още не го бях виждал да пие вода. Чудех се кога ли ще започне да се спихва. Нещо в него разбуждаше смъртната ми магия, припяваше на некромантското сърце. Усещах го във върховете на пръстите си, като гъдел.
— Твърде малка за какво? — Сринах се върху сандъка. Качил го бях до втория етаж и едва не бях платил за това с живота си.
Марко се намръщи. Изглеждаше логично банкерите и особено пътуващите банкери да са един вид дипломати, да контролират до съвършенство собственото си поведение, но този не полагаше и грам усилие да скрие неприязънта си към мен. Сигурно къташе чара си като златото, защото още не бях видял дори проблясък нито от едното, нито от другото.
— Дължиш ми за стаята и за водача, банкерче.
— Водач? Ти тръгна с някакво дрипаво дете.
— Дете, на което платих — уточних аз, все още проснат на сандъка.
— Държа сметка за разходите ти, сър Йорг. А сега, ако бъдеш така добър да ми осигуриш известно уединение…
Надигнах се, отидох в своята стая и там се сринах отново. Лежах със затворени очи и си представях хапещите ветрове по ледените плещи на Халрада. За половин година бях прекосил половината империя. И също като Златокоска с нейните мечки и попарата, бях попадал и на горещо, и на студено. И сега за пръв път ми се искаше да съм в Ренарските планини, там, където всичко си е на мястото, климатът включително. За пръв път мислех за кралството си като за свой дом. Когато зяпаш напуканата празнота на таван, умът ти е склонен да се рее. Моят си състави списък. Списък с причините, довели ме тук. Списък на отговорите, които бих дал на този въпрос. Нито един от тях не беше достатъчен сам по себе си, но в своята съвкупност представляваха неотменна сила, която ме бе тласнала към тази свещена глупост. Виновен бе Орин от Стрела с приказките си за океани и далечни земи. Сигурно съм си мислел, че ако разширя хоризонтите си, ще се докопам до част от магията, която той владееше с такава лекота. Фекслър Брюс беше виновен със своята червена светлинка, примигваща над Либанския халифат. Виновно бе любопитството ми, отвело ме сред хълмовете на Иберико и вързало ме за кола за мъчения на Лошите кучета. Би било доста точно да кажа, че любопитството е впило ноктите си в мен. Заради него бях готов на всичко, ако не броим една конкретна кутийка и нейното отваряне. Каласади беше виновен с вероломството си. Ибн Фейд със заплахата, която представляваше. Дядо беше виновен, защото ме помоли да не тръгвам. И в крайна сметка, макар да го наричах отмъщение, виновна бе не нуждата ми да отвърна на удара, а нуждата да защитя. Вече имах семейство.
Преди много време мама ми беше поръчала да се грижа за Уилям, да пазя малкото си братче. И макар че оттогава съм предавал доверието на много хора, онзи беше първият ми провал и най-болезненият — по-болезнен от тръните, чиито белези нося и до днес. И аз като Марко имах сметки, които да занулявам, и макар този дълг да беше слаб заместител, смятах да го платя докрай. Отново имах семейство. Онзи старец в замъка до морето. Старицата, която го обичаше и която бе обичала майка ми. Вуйчо ми, макар че той беше войник и на пръв поглед можеше сам да се защити. Този път не ме държаха тръни. Заплаха тегнеше над близките ми, аз щях да ги спася и нищо, нито човек, ни чудовище или призрак, нямаше да ми попречи.