Босите крака на Хул шляпаха по студения камък, нощницата му не вършеше никаква работа срещу подземния студ, но в краката му се удряше ножница, а мечът по подразбиране върши повече работа от дрехите. Сомнамбул или не, мечоносецът винаги стяга колана с меча на кръста си. Макин го беше обучил добре по времето, когато скуайърите размахваха дървени мечове в двора на замъка. Надявах се, че Хул е запомнил добре и моя урок, онзи следобед на двора за дуелиране, когато наруших правилата на играта и го съборих с удар в гърлото.
Стъпките му отекваха, дъхът му се къдреше в студения въздух. Когато Анкратите изместили Орите, моите предци побързали да опразнят мавзолея, така че гробниците да са готови за по-нови попълнения. И с времето започнали да ги запълват. Старите статуи били заменени с нови, а понякога просто ги променяли малко. Проявявайки достойна за уважение икономичност и липса на излишна сантименталност, моят прадядо наредил на зидарите да отсекат мустака на основателя на династията Ор, да променят малко формата на носа му и да сложат статуята над трупа на прапрадядо ми.
Ако Катерин използваше Хул, за да наглежда чрез него Сарет, защо се намирахме в подземната гробница? Освен ако Сарет не беше умряла междувременно, разбира се. Какво искаше да ми покаже Катерин? Още една смърт, за която да поема вината? Или ме водеше към мястото, където бе наредила да ме пренесат в деня, когато се върнах от Гелет, където ме беше скрила, за да не довърши баща ми започнатото? Искаше да ми напомни, че ѝ дължа живота си? Той бе смятал, че ще умра от раната, иначе собственоръчно би ми извадил сърцето, това поне знам със сигурност. При гроба на мама ли отивахме?
Образ на огряна от слънце водна повърхност се появи в главата ми. Повърхност високо над мен. Натиск на студена вода. И от дълбините изплува спомен, който ми се струваше по-малко реален тук, във Висок замък, в дома на мъртвите Анкрати, отколкото ми се бе сторил сред мъглите на Готеринг. Баща ми беше мъртъв? Не бях споменал за това на никого. Катерин ми беше показала, че призраците са направени от сънища. Не беше изключено личата да ме е излъгала… нямаше друго обяснение. Старецът беше прекалено зъл, за да умре. Още по-малко да си отиде в покоя и уюта на собственото си легло. Там ли отивахме? Затова ли бяхме дошли тук? За да го видя в гробницата му?
Завихме зад ъгъл и видяхме светлина да изчезва зад следващия, на трийсетина метра пред нас. Зърнах двама мъже, преди завоят да ги скрие, но пред тях имаше и други, цяла група. Тези мъже… нещо не беше в ред с тях, нещо познато. Въздухът вонеше на кисело.
Хора, тръгнали към гробниците. Към мама и Уилям, които лежаха под мраморните си плочи. Зад магически печати.
Хул ускори крачка, но не усетих тревога или гняв в движенията му. Просто тръгна по-бързо. Явно Катерин внимаваше как докосва ума му — леко, за да не го събуди, но и достатъчно силно, за да контролира скоростта му. При следващия завой видяхме ясно последните три фигури. С хлътнала плът и потъмняла, но не от слънце, а от кал, косата им проскубана, увиснала по черни дрипи. Носеха тръбички и стрели. Блатни духове.
Как бе възможно такива създания да проникнат във Висок замък? И защо Катерин не беше вдигнала тревога?
Още един завой, после Строителският коридор свърши пред порутеното разширение на Орите.
Защо Катерин не беше вдигнала тревога? Защото това би събудило Хул и тя би загубила очите си в Анкрат, без да узнае причините. А причините често струват колкото тежестта си в злато. Фекслър ме бе пратил в своята гробница да сложа достоен край на останките му и така да му осигуря достъп до пълната му сила. При мъртвите не беше много по-различно. Некромантите ги връщаха в телата им, за да намерят там отново силата си. Но какво ги беше довело тук?
Прах приглушаваше стъпките на Хул. За разлика от всички други мазета в Крат, където царуваха влага и плесен, някаква магия в Строителските основи пазеше подземията на замъка сухи като кост. Пресушено и шепнещо място като сухите земи, където пропадат душите.
Роднините ми от по-старите поколения лежаха в дъното на криптата, прапрадядо ми, прадядо ми, дядо ми, съпругите им, братята, сестрите. Анкрати от по-ниско потекло, поне онези, които се бяха отличили на бойното или турнирното поле, също лежаха тук въпреки смъртния грях на недостатъчно благородния си произход. Цяла орда, всичките забравени. Статуите им гледаха в тъмната безкрайност над стари кости. Но светлината идваше откъм няколко стъпала по-близо до входа, стъпала към камера, която познавах добре.