Пръстите на Робарт Хул се стегнаха около дръжката на меча му.
— Недей! Ще се събуди! — прошепна гласът на Катерин, дали в неговото, или в моето ухо, не разбрах.
Мечът излезе с шепот от ножницата, добро острие от ковачницата при Моста на промяната, с впечатани руни за острота. Блатните духове изкачваха стъпалата към гробницата на мама.
— Няма да му позволя. — Как точно щях да го задържа в плен на съня, изобщо не ме занимаваше в момента. Може би силното желание щеше да е достатъчно в този свят, завещан ни от Строителите. Макар че каквото и да твърдеше Фекслър, желанията рядко вършат работа.
Катерин беше настроила Хул да крачи бързо, аз го подгоних в спринт, като описвах осморки с меча му да преценя тежестта и баланса. Нямам представа как точно му дърпах конците. Може би Катерин се бе смилила над мен и ми бе заела силата си, но от опит знам, че когато близките ми са под заплаха, дори ако вече са мъртви, волята ми върши чудеса.
Когато си се отдал на насилието, да се спреш изисква почти нечовешко усилие. То е от онези неща, които започнеш ли ги, трябва да ги довършиш, като при сношението — дори свещениците твърдят, че да го прекъснеш е грях. Аз спрях обаче, и Робарт Хул спря заедно с мен. Да нахлуя презглава би било глупост, само бих доставил свеж труп, с който да си играят блатните духове и каквито там приятелчета си водеха. Бих могъл да вдигна тревога, но това щеше да отнеме време и да ме отдалечи от криптата, а междувременно грозниците щяха да избягат с онова, за което бяха дошли.
Така че подкарах Хул обратно по коридора, по стълбата и оттам към Късия мост. Изминахме разстоянието тичешком, Хул се позадъха, но нищо повече. В стените от двете страни на моста имаше ниши, а в нишите — сребристи панели с гладки сребристи бутони. Ако натиснеш бутоните в определена последователност, от пода щеше да се издигне дебела плоча от Строителска стомана, достатъчна да се изковат хиляда меча. Тази плоча беше едно от съкровищата на Анкрат.
Никога не бях виждал да вдигат вратата. Никой никога не ми беше казвал кои бутони да натисна.
— Предполагам, че баща ми не ти е показал насън комбинацията? — попитах.
Катерин не отговори, но Хул потръпна вместо нея. Зачудих се дали сънищата на татко не са толкова мрачни, че Катерин не смее да припари в тях.
— Мамка му.
Забих меча на Хул в панела. Вратата се вдигна толкова бързо, че една от махагоновите дъски на мостчето не съумя да падне навреме и стана на трески. По коридора зад мен примигнаха светлинни мехури, разливайки локви червеникава светлина. Някъде отдалеч се чу вой на сирена, звучеше съвсем като гласа на Конатската наблюдателница, макар да не вярвах, че и тук трима яки мъже въртят ръчката на някакво подобно устройство. Не, този глас беше по-пронизителен, по-ясен, плод беше на по-древна машина. Търчането, размахването на меча и трясъкът на стоманени врати не бяха успели да събудят Хул, но далечният вой започна да разхлабва хватката ми около ума му, да отлепва пръстите ми един по един, да издърпва Хул от съня, сякаш той бе гмуркач в тъмно море, който се стреми усилно към трептящата светла повърхност. Натиснах го надолу и движението изтласка самия мен към повърхността, бях едновременно близо и много далече от нея. Звуците на каретата се процедиха в ушите ми, скърцането на шасито, трополенето на колелетата, хъркането на Гомст.
— Не.
Двамата с Хул хукнахме назад, босите стъпала плющяха по пода, свръщахме зад завоите. Беше като сън, който помниш в мига на събуждането, искаш да го съхраниш, но той се изплъзва през пръстите ти.
„Близо сме. Още един завой.“
Стрели пронизаха със съскане мрака. Една уцели лампата и рикошира. Друга се заби в гърдите на Хул, в плътния гръден мускул отляво. Малък червен кръг порасна около нея.
„Тичай. Сънувай.“
Хул бързо скъси разстоянието и за втори залп не остана време. Метна лампата и хукна презглава след нея. Лампата се пръсна в стената при завоя и огненото зарево очерта силуетите на два блатни духа, които се криеха в кьошето и зареждаха стрели в духалките си. Хул стигна до тях точно когато си поемаха дъх за нов изстрел. Един замах с меча видя сметката и на двете тръбички. Блатните се движеха бързо и уверено, не като мъртъвците, които вдигаше Чела. Проядени бяха от развала, да, но бяха живи, родени като хора навярно, а впоследствие променени от отровите на обещаните земи.
Двамата скочиха едновременно към нас. Хул разпори единия във въздуха, от рамото до таза, и сивкави черва се изсипаха в локва черна кръв. Другият ни повали на земята, забил нокти в раменете на Хул, изпилените сиви зъби изщракаха на сантиметри от лицето му. Мечът остана притиснат между телата ни и на Хул не му оставаше друго, освен да се сборичка с противника си. Създанието беше кльощаво, едва ли тежеше и наполовина колкото нормален мъж, но в жилавите му крайници се криеше невероятна сила. Дъхът му вонеше на гробове, а изпилените като шипове зъби, които се пънеха да захапят месо, ме изпълниха с ужас, макар че не моето лице се опитваха да изядат.