Отчаянието даде на Хул грубата сила, която ни бе нужна да се измъкнем. Той откъсна блатния от себе си, като използва затиснатия меч вместо лост. Ноктите на създанието разпраха раменете му и по гърдите му плисна кръв. Хул псуваше върло, задъхан, успя да притисне блатния под себе си, прикова го с коляно и заби острието на меча в гърлото му.
Огледа се трескав, изгубен. Дадох си сметка, че макар кръвта да се стичаше по гърдите ни и да обагряше нощната риза в червено, не усещам болка.
— Йорг! Събуди се! — Гласът на Катерин в ухото ми, топлината на дъха ѝ по шията ми, на заден план — трополенето на каретата.
„Не.“
Хул се обърна да продължи.
„Не.“
Избутах пред погледа му образа на стрелата, усещах, че го изпускам, но още се държах упорито.
Той посегна да я извади. Не успя — стрелата надигна плътта около раната, но само толкова. „Това е просто трън! Дръпни силно, извади я с все шиповете и нека кръвта измие мръсотията.“ И той го направи.
— Мама му стара! — Хул изплю кървава слюнка и се огледа. — Какво, по дяволите?… — Усетих как устните му се движат, усетих как Катерин ме разтърсва на стотици мили оттук.
Образи от съня го подкараха отново напред. Неща, които беше видял със спящите си очи. Вратата, затворила подземията, третият блатен призрак, който бе влязъл в криптата на Анкратите. Видели бяхме трима, но може да имаше и други с тях. Прелях му от гнева си, да гори в пръстите му вместо изтичащата кръв.
Недалеч пред нас — трясък на чук по желязо, отново и отново.
Задържах се някак, когато той хукна напред, гаснещият пламък на счупената лампа бързо остана зад нас. Остър завой наляво в мрака и право напред, в откраднатите погребални крипти на Орите, друга светлина. Така, по-бавно сега. Бавно нагоре по стъпалата към гробницата на мама. Светлината проблясваше по острието на Хул, хлъзгаво от черната кръв на блатните духове.
И там, в светлината на един-единствен фенер, стояха третият блатен и трима мъртъвци, петносаната им плът още носеше характерните татуировки на бретанските моряци, и всички те наблюдаваха петия — бледолик мъж с черен плащ и черна качулка, коленичил до по-малкия саркофаг, зает да руши с длето и чук руните, врязани около капака му.
Хул не попита кои са, нито нададе боен вик, и слава богу. Приближи се в гръб без колебание, вдигна меч за прецизен замах и отсече наполовина главата на блатния. Аз пък намерих време да се зачудя на мъртвите. Умовете им са по правило пълни с най-лошото от прежното им съзнание, а любопитството не може да мине за грях, или поне не толкова черен, че да се върне в мъртвото тяло. И все пак те стояха и гледаха саркофага, жадно, като хипнотизирани. Хул отсече главата на първия от мъртвите, преди другите двама да се обърнат. Не беше най-добрият замах, но говореше за сериозни умения с меча и докато Хул го въртеше, аз охотно щях да му прощавам дребните грешки.
Мъртъвците го нападнаха, по-бързо, отколкото се бях надявал. Отърсили се от хипнотичното си състояние, те се оказаха нещо доста по-различно от тромавите мъртъвци, които срещаме обикновено. Хул отсече ръката на единия при лакътя. Мъртвият улови с другата си ръка дясната китка на Хул, а вторият се хвърли в краката му.
Хул падаше, когато некромантът се надигна.
Може и да не бях имал високо мнение за Робарт Хул, но той умря добре. Взе меча от затиснатата си дясна ръка и го заби с лявата в шията на мъртвия, който връхлиташе отгоре му.
Затиснат от едноръкия труп, докато другият го държеше за краката и впиваше зъби в бедрото му, Робарт нададе рев и понечи да се надигне. Некромантът притича и допря студени пръсти към китката на ръката, която се опитваше да освободи заклинения меч. Съпротивата на Робарт се стопи. Изчезна не болката, нито ужасът, че мъртвец дъвче сухожилието в горната част на бедрото му, изчезна съпротивата му. Знаех на какво е способно докосването на некромант.
Мъртвият моряк се надигна на колене, после се изправи, ухилен в червено, кръв се стичаше по брадичката му. Очите, с които ни гледаше, не бяха очите, с които ни беше погледнал в началото. Нещо друго гледаше през тях. Некромантът коленичи, още по-блед отпреди, по-блед, отколкото ми се струваше възможно.