— Харесваш ми, Харан, но в тази карета е синът ми и вярвам, че Ярко Ренар ще се опита да го убие, понеже закрилата ми не се простира върху деца. Затова искам да говоря с братовчед си, да се разберем.
— Вече обясних, крал Йорг, че няма как да…
Прострелях го в лицето. Той се люшна на седлото и политна, но краката му се закачиха в стремената, затова не падна в калта, а провисна отстрани на коня си, перпендикулярно почти и много смешно. Добичето хукна в галоп покрай колоната, като влачеше Харан през оголения жив плет. Златният шлем се закачи в трънака и падна сред кървави пръски.
— Стрела — рекох, ръката ми протегната. Макин се отзова на секундата.
Заех се да натегна отново арбалета.
— Капитан Росон, нали? И капитан Девърс? — Въпросът ми ги свари с наполовина изтеглени мечове. — Защо ми вадите стомана, когато най-висшият ви дълг към империята е да ми осигурите защита? — Наоколо гвардейците посягаха към мечовете си, други пришпорваха конете си към нас да разберат за какво е врявата.
— Вие току-що простреляхте Харан! — изсъска Росон, онзи отляво.
— Да — съгласих се. — И ти ще си следващият. Предполагам, че ще убия двайсетина от вас с наличните си стрели, после ще трябва да вадя вече използваните от труповете ви, за да застрелям останалите. Е, налага ли се повторя въпроса си? На какво основание вадите стомана срещу мен? Убеден съм, че капитан Харан не би одобрил. За разлика от вас, той знаеше дълга си!
— Аз… — Капитан Росон се поколеба, острието му още не беше напуснало докрай ножницата.
— Дългът ви, капитан Росон, е да ме защитавате. А това трудно ще стане, ако ме насечете с меча си, нали така? Единственото основание да ме нападнете е ако застраша друг от вашите повереници. Но аз не правя нищо такова. Не, аз просто ще избия няколкостотинте гвардейци от охраната си.
— Крал Йорг… вие… не говорите сериозно — каза капитан Росон.
Не виждах как може да съм по-сериозен, но на някои хора им е трудно да се адаптират към необичайни обстоятелства.
Зънннн.
Росон се пльосна с тъп звук в калта. От два метра никакъв нагръдник, дори най-добрият, не може да спре стрела, излетяла от тежко оръжие като арбалета на Нубанеца.
Завъртях отново ръчката да натегна арбалета. Мускулите на дясната ръка започваха да ме болят.
— Капитан Девърс? Ще доведете ли Ярко Ренар да си поговоря с него? Нали помните — ако се опитам да го убия, спокойно можете да ме накълцате на малки парченца.
Росон се сгърчи в калта. Опита се да каже нещо, но от устата му излезе само кръв.
Миана и Катерин се бутаха при вратата на каретата. Гомст надничаше над раменете им. Осер Гант, изглежда, предпочиташе счетоводните си тефтери.
— Йорг! — Косата на Катерин се спускаше на тъмночервени къдри около лицето ѝ, прекрасните ѝ очи горяха. — Това са достойни мъже!
— Е, аз пък не съм. — Протегнах ръка с отворена длан. — Стрела.
— Мъже със семейства, животът е пред тях…
Миана мълчеше, лицето ѝ бе напрегнато. Притискаше малкия Уилям към гърдите си.
Пренебрегнах думите на Катерин, а вместо това се обърнах към гвардейците и повиших глас да надвикам следобедния вятър.
— Капитан Харан ми харесваше, честно. Видяхте докъде го доведе това. Останалите почти не ви познавам. Новороденият ми син е в опасност. Убих лича заради него. Как мислите, дали ще ми трепне окото да ви избия до крак? Предлагам да ми доведете Ярко Ренар, иначе всичко това ще свърши зле.
Погледнат над арбалета, капитан Девърс изглеждаше блед и нещастен. Вдигнал бе забралото си и отдолу се виждаше мършаво лице с белези от битки и шарка, с къса тъмна брада.
— Доведете Ренар! — изрева той.
Докато чаках, се метнах на гърба на Барт и го поведох в малки кръгове. Конят ми беше обучен добре и миризмата на кръв не го притесняваше. Шлемът на капитан Харан се откачи от тръните на живия плет и аз го улових, преди да е паднал на земята. В едната си ръка държах шлема, в другата — арбалета, а Барт направлявах с колене.
Сър Кент се прехвърли от коня си на покрива на каретата. Изборът на правилната позиция беше спасявал Кент много по-често от бронята или умението му с меча.
— Доведи ми още капитани — казах аз и отново вдигнах арбалета си към Девърс.
— Не, чакайте! — Глупакът вдигна ръце, сякаш така би могъл да спре стрела! — Ще го доведат!
— Но ти няма да си тук да го видиш. — Натиснах спусъка, но преди да съм приложил достатъчно натиск, гвардейските редици се разтвориха и Ярко Ренар се появи на гърба на червена кобила, нагизден със златна броня. Насочих арбалета към него.