Очите на Михаил бяха най-неубедителната част от илюзията — нещо съвсем чуждо на идеята за човек ме гледаше през две дупки, пробити в човешко лице. Зачудих се какъв ли е бил истинският Михаил и колко ли се е отдалечило това създание от оригиналната си матрица за изминалите хиляда години.
— Много е лесно да убиеш повечето хора — каза Михаил. — И много трудно да ги убиеш до последния. Това би изисквало консенсус, сътрудничество между всички нас, или почти всички. Нещо като вашия Събор. Може би денят, когато най-сетне изберете заместник на мъртвия си император, ще е денят, когато ще започнат истинските ви тревоги — дали и моят вид не ще открие подобно единомислие.
— А Фекслър Брюс? — Този въпрос беше важен. Фекслър говореше за трети начин, а на мен първите два никак не ми допадаха.
— Брюс? — Строителският дух се подсмихна насмешливо. Добре. Явно някакви останки от човешка слабост се бяха задържали в ехото от данни. — Той е слуга, обикновен алгоритъм по поддръжката. Е, вече е свободен да действа по своя воля, но след цяло хилядолетие в периферията на нашия свят едва ли е глас, който да слушаш. Или искаш да те съдя по човека, който е вдигнал портите ти, за да пусне мен вътре?
Докато се люшках през Предела, само половин идея по-сигурен на седлото си от Марко, който се подрусваше на камилата пред мен, си дадох сметка какво представлява Фекслър Брюс. Наконтен портиер с мания за величие.
Пределът на пустинята Сахар представлява гол безкрай от напукана кал. Земя, разчертана от пукнатини, лабиринтна геометрия в гигантски мащаб, където вятърът носи прах и нищо не разчупва еднообразието — нито планина, ни езеро, дърво или храст. Някъде пукнатините са тънки като косъм, другаде са толкова широки, че да пъхнеш ръката си до рамото, има и такива, в които и камила да пропадне. Странни създания се крият в тези пукнатини, бягат от прежурящото слънце, свират се надълбоко, там, където калта още помни древни дъждове. И се показват в мрака.
Нашият керван се състоеше от сто и двайсет камили и петдесет мъже — пустинни маври или тауреги, както наричаха сами себе си. Повечето тауреги бяха търговци или камилари, които им работеха срещу заплащане, като Омал. Караха стока за продан от Пристанищните кралства към Хамада и се връщаха натоварени със солни блокове. Солта купуваха от прекупвачи, които на свой ред я купуваха от салашите, странен народ, издръжлив на нечовешката жега в сърцето на Сахар, където дори най-коравите мавърски племена не смееха да пристъпят.
Освен търговците и техните камилари с нас пътуваха и десетина ха’тари, воини от уважаван по тези места наемнически клан. Денем бойците спяха на седлата си, а нощем си заработваха платата, вардейки кервана от хищниците, които изпълзяваха от напукания пейзаж.
В първата вечер на пътуването си седяхме около огъня, стъкнат от камилска тор, и сърбахме горещо кайве от чашки колкото напръстници. Напитката все така ми беше противна, но пък цената ѝ бе толкова висока, че да откажеш би било обида към домакините. Звездите излъчваха повече светлина от огъня, пламтяха бели и многобройни по черното небе. Маврите дрънкаха на грозния си език, а аз разпитвах Марко шепнешком. Откритието, че Строителските духове знаят за мен и още повече — че аз знам за тях, беше посмекчило отношението му и макар да подозирах, че все още гледа на мен с презрение, поне полагаше усилия да го прикрие.
— Ибн Фейд със сигурност знае, че идваме — казах аз. — Направи и невъзможното да ни попречи, а сега кротува. Чудя се защо. Десетина ха’тари не биха могли да спрат хората му, нали така?
— Явно възраженията му срещу моята ревизия не са достатъчно основателни, за да компенсират лошата слава, която би си спечелил, ако затрие таурегски солен керван. Въпросните възражения обаче са били достатъчен мотив за опитите му да осуети потеглянето ми от Кута. — Марко отпи от кайвето си: сърбаше през зъби.
— Но срещу моята визита няма възражения, така ли?
Голям торен бръмбар изприпка по ботуша ми. Осем крака, мутант. За миг малката Греча ме погледна от пламъците. Намръщих се, при което огънят изведнъж се разпали, после утихна рязко, а камиларите се дръпнаха нервно назад, мърморейки си под нос.
— Твоята визита ли? Защо изобщо смяташ, че знае за теб? — Марко се намуси повече от обичайното.
— Юсуф знаеше.
— Че кой е Юсуф и защо трябва да ни пука за него?
За човек, който мъкне със себе си Строителски дух в сандък или по-скоро средство, което му позволява да говори с него, Марко май знаеше твърде малко за някои неща.
— Юсуф е матмагьосник.
Марко вдигна вежда.