— Странна порода са те, от първия до последния. Но Ибн Фейд не им е господар. Сами решават какво да правят. Не се заблуждавай — ако матмагьосниците имат интерес към теб, това още не значи, че изпълняват заповеди на халифа.
Напипах образния пръстен под пътното си наметало и го завъртях в пръсти. Хрумна ми нещо, мисъл като гръм от обсипаното с диаманти нощно небе, и ме прониза от темето до петите. Пръстите ми се свиха около пръстена толкова силно, че ако беше от по-слаб метал, щяха да го смачкат.
— Защо се налага да мъкнеш сандъка, Марко? И защо е толкова дяволски тежък?
Банкерът примигна насреща ми.
— Тежи повече от двама ни, взети заедно! — настоях.
Той пак примигна.
— А защо смяташ, че трябва да е по-лек?
Стисках образния пръстен. Сетих се как преди време Горгот и Райк с мъка изнесоха Строителски артефакт от едно подземие дълбоко под Червен замък.
Пътуването през Предела отне три дни, скучни отначало докрай. Единственото що-годе интересно нещо бяха по-широките процепи в земята, които не можехме да прескочим на собствен ход. Прехвърляхме ги с помощта на мостче от три дъски, които камиларите носеха с тази нарочна цел, сваляха, подреждаха и после прибираха пак. Пътувахме през еднообразен терен, вятърът носеше пелени от прах, беше адски сухо и адски горещо. По едно време минахме край трупа на исполински бръмбар, кухата му черупка беше достатъчно голяма да побере няколко камили. За три дни тези останки бяха единственото разнообразие в монотонния пейзаж от плоска напукана кал.
Пустинята се появи най-напред като вълни на хоризонта. Неочаквано бързо спечената кал и финият прах преминаха в пясък, чиито бели дюни се издигаха на невъзможна височина.
Тук, в пустинята, стана ясно, че таурегите са истински майстори в ориентирането. Откриваха пътя с лекота, брояха дюните, сякаш са километрични камъни, а не идентични и менливи пясъчни струпвания. Избираха безпогрешно за̀ветната страна на белите хълмове, следваха пътеките на най-слабо съпротивление, откриваха най-добре отъпкания терен, най-защитеното от вятъра място, а привечер — най-дебелата сянка.
Обземаше ме безпокойство. С всяка миля навлизахме все по-навътре в капан. Нито Марко, нито аз бихме могли да изминем обратния път без помощта на хора като тези. За нас пустинята беше затвор с непристъпни стени.
Белият пясък удвояваше жегата на слънцето и превръщаше въздуха в пещ. Марко обаче не се предаваше — упорито носеше черните си дрехи, сюртука, жилетката, белите ръкавици. Хрумна ми, че може и той да е променен — като салашите от сърцето на Сахар. Никой нормален човек не можеше да издържи на такава жега в такова облекло. А под високата шапка кожата му оставаше все така бяла като тесто, без дори да се зачерви от слънцето.
Вечер треперехме под студения блясък на небесата, седнали сред търговците, заобиколени от призрачно белите дюни, по-високи от вълните на най-бурното море. В такива вечери търговците си разказваха истории с тих монотонен глас и с толкова малко чувство, че заради шаловете пред лицата им беше трудно да прецениш кой говори, докато в кулминационния момент разказвачът не размахаше ръце, а слушателите не се включеха с гърления си говор и силния си смях. Зад нас камиларите седяха около свой огън и играеха на дванайсет линии върху древни дъски, почти не говореха и само трополенето на зарове нарушаваше тишината им. А по периметъра на огньовете, като фантоми в нощта, обикаляха ха’тарите, подвикваха си напевно и ни пазеха от опасности незнайни.
34.
Нейде в самотата на Сахар, в някой от двайсетте дни на прехода си, сме преминали незабелязано от Марок в Либа. Таурегите споменаха, че много отдавна между двете кралства имало друга земя, но набезите я изяждали хапка по хапка, докато Марок и Либа не се срещнали в пясъка. Земя на хора, които е трябвало да се вслушат по-добре в старата мъдрост за подадения пръст и изядената ръка или както казваха местните — „пази се от носа на камилата“, защото камилите са известни със склонността си да се намъкват бавно в палатката ти, сантиметър по сантиметър, но влязат ли, не можеш ги изкара.
Хамада изниква от пустинните пясъци във вид на ниски сгради от кал, кръгли, сякаш огладени от неуморните ветрове, и варосани в ослепително бяло. Отдалече приличат на речни камъчета, полузаровени в земята. А вода тук има — усещаш вкуса ѝ във въздуха, виждаш я в туфите трева, които ограждат дюните и възпират приливите им. Озовеш ли се между белите къщи, съзираш по-величествените сгради в центъра, сгушени в най-ниската част на падината, приютила града. В древни времена някой бог сигурно е паднал тук от небесата, сблъсъкът е пропукал дълбоките скали и е изкарал на повърхността вода, която не вижда бял свят никъде другаде.