— Никога не съм бил толкова далече от всичко, брат Марко. — Заслоних очи с ръка и огледах ширналия се под маранята град.
— Никакъв брат не съм ти — рече той.
Омал, който яздеше между нас, изсумтя:
— Далече? От какво? Хамада означава „център“. Това е сърцето на Либа. Хамада.
Навлязохме в града заедно с утринното слънце, което проточваше сенките зад нас, опънали юздите, за да не хукнат жадните камили към водата. Въпреки юздите обаче добичетата ускориха крачка, пръхтяха и духаха силно през нос, ближеха муцуни с грапави езици. Лица изникваха зад засенчените прозорци, нашите камилари поздравяваха на висок глас стари приятели. В сенките на тесни улички мършави хлапетии гонеха още по-мършави пилета.
По-навътре в града покрай улиците се кипреха високи тухлени къщи с бяла мазилка и кулички, които да улавят вятъра. Още по-навътре пред взора ни се разкриха истински палати от бял камък, обществени сгради, пред които архитектурата на Албасет бледнееше, въплъщение на мавърския светоглед, съчетаващ в равни дози простота и великолепие. Библиотеки, скулптурни галерии, бани на открито, където хората от пустинята можеха да се потопят в лукса на дълбока вода.
— Не е лошо. — Чувствах се като мръсния селяк, попаднал в кралски двор.
— Злато е печелено и харчено тук — каза Марко. — Много злато. — Като никога в тона му нямаше нито негодувание, нито подигравка. Да подложиш на преоценка светогледа си под натиска на обстоятелствата е неприятно. Явно това важеше и за двама ни.
Керванът ни свърна от централната улица към голям пазарен площад с отделни заграждения за камили, кози, овце, в едно имаше дори няколко коня. Площадът гъмжеше от облечени в черно хора, търговци очакваха кервана, нетърпеливи да подхванат пазарлък. Омал и другарите му помогнаха на Марко да се смъкне от гърба на камилата, а сандъка му оставиха на плочите до него. Той го приближи с нестабилната походка на човек, който твърде дълго е бил на седло.
— Повече това нещо няма да го мъкна — заявих аз, доволен, че най-сетне съм се разделил със своята камила. — Двайсет дена се вози, може да се повози още една миля.
Звънтеж на няколко дребни монети ни осигури беззъб старик с магаре, който се нави да ни помогне до халифския дворец. Добичето изглеждаше възстаро, точно като собственика си, и аз се притесних, че краката му ще се подгънат под тежестта на сандъка, който тримата успяхме с общи усилия да вдигнем на гърба му. Ала магарето се оказа същият инат като Плашо и издържа, макар че не пропусна да изрази гръмогласно възраженията си, докато старикът стягаше товара на гърба му.
Стоях на жегата, гледах как магаретарят си върши работата и точно тогава тревогите, позабравени в простора на пустинята, ме връхлетяха с нови сили. По всичко личеше, че от онзи миг в кафенето в Кута, когато бях проумял естеството на заложения ми капан, и аз, като брат Хендрик с конотското копие в корема, упорито се нанизвам все повече на острието. Разумната надежда за мъст — не че е била разумна поначало — беше минала на заден план веднага щом осъзнах, че знаят кой съм, че са ме очаквали. Сега, насред пустиня, която можеше да ме държи затворник без чужда помощ, бях тръгнал право към вражеския двор, заседаващ, без съмнение, на двайсетина метра над занданите, където щях много скоро да се озова.
— За твое здраве, брат Хендрик.
— Моля? — Марко повдигна леко периферията на шапката си, за да ме погледне.
— Хайде да приключваме с това — казах и тръгнах. Под леката пустинна дреха, с която бях облечен, медната кутийка, пистолетът и образният пръстен се търкаха в кожата ми. Допирът беше осезаем и крайно неприятен в жегата. Не виждах как някое от тези неща ще ме спаси.
Широки улици, по които вятърът носеше символични количества пясък, ни преведоха покрай обществена баня и библиотека, съдебна палата и галерия, и оттам стръмно надолу към падина, където под стоманеното небе на пустинята едно широко, прекрасно езеро отразяваше халифския дворец. Между нас и брега се издигаха пречупените колони на древен амфитеатър. Дело на римляните, несъмнено, отломка от незнайни времена.
— А онова какво е? — Посочих една висока кула, най-високата в Хамада, построена встрани от двореца и все пак хвърляща тъмната си сянка над високи стени право към сърцето на халифския комплекс.
— Математа — изфъфли беззъбият старик.
— Каласади? — предположих аз.