— И Ибн Фейд е човекът, който да я спечели? — попитах аз.
— След пет години, на Събора, Ибн Фейд ще гласува за Орин от Стрела. Граф Ханса — не. Силите са изравнени, гласуването ще е трудно. Принцът на Стрела ще донесе мир. Милиони ще живеят по-добре. Стотици хиляди ще живеят, вместо да умрат във войната. Нашият орден избра добруването на милиони пред живота на шепа.
— Направили сте грешка. Онази „шепа“ са мои хора. — Усетих горещина да се надига в гърдите ми.
— Случват се грешки. — Той кимна замислено. — Дори с помощта на заклинания, които да укротят променливите, сумата на света е нещо много сложно.
— Значи все още смятате да подарите Утрен на Ибн Фейд? Маврите да залеят отново Конски бряг? — Наблюдавах го, очите му, устата, движението на ръцете, всичко, в опит да прочета нещичко. Направо полудявах — стояха си преспокойно, сякаш знаеха какво ще кажа и за какво мисля. Знаеха ли обаче? Или и това беше част от представлението?
— Надяваме се принцът на Стрела да спечели императорския трон на Събора в сто и четвъртата година от Междуцарствието. — Юсуф се обаждаше за пръв път, едва доловимо напрежение оцветяваше гласа му. — Идният Събор, в стотната година, няма да стигне до решение — това е ясно и не подлежи на промяна.
— Може би владенията на халифа могат да бъдат разширени по-лесно в друга посока — каза Калал, пискливият му глас не се връзваше със сериозната му уста. — Марок ще падне по-лесно от Утрен или Кордоба.
Заля ме облекчение, толкова силно, че сам се изненадах.
— Дошъл съм да те убия, Каласади. Да съсипя земята ти и да оставя разрушение след себе си.
Той прояви такта или здравия разум да не се подсмихне на апокалиптичните ми приказки. Подозирах, че дори тук, в Африк, са чували за Гелет. Може дори да бяха видели светлината на онова разрушение, сиянието му на хоризонта. Бог ми е свидетел, че Гелет пламна достатъчно силно и заревото се издигна достатъчно нависоко. Направо опърли небесата!
— Надявам се, че няма да го направиш — каза Каласади.
— Надяваш се? — Отметнах робата си и сложих ръка върху дръжката на меча. — Или го знаеш?
— Всички хора се уповават на надеждата, Йорг. Дори ние, аритметиците. — Юсуф лепна усмивка на лицето си, гласът му беше тих, глас на човек, който е готов да умре.
— И какво казват за мен вашите уравнения, отровителю? — Мечът ми беше излязъл от ножницата, по своя воля сякаш, защото нямах спомен да съм го вадил. Гневът, който ми трябваше, припламна и угасна, припламна отново. Видях баба си и дядо си, положени бледи на смъртното си ложе, вуйчо Робърт във войнишката си гробница, ръцете му скръстени върху меча на гърдите. Видях усмивката на Каласади в един напечен от слънцето вътрешен двор. Видях как Юсуф бърше морето от лицето си. „Сол! — беше казал той. — Да се надяваме, че светът има да предложи нещо по-добро от това, нали?“ Думи, изречени по море.
Ударих с дръжката на меча си по полирания плот на масата.
— Какво казват изчисленията ви? — изревах толкова силно, че тримата трепнаха.
— Две — отвърна Каласади.
— Две? — Смях се откъсна от мен, смях с остри ръбове и пълен с болка.
Той сведе глава.
— Две.
Юсуф плъзна пръст по гъсто изписаните страници.
— Две.
— Това ни дава магията — каза Каласади.
Усетих студен гъдел по скулите си.
— Защо две?
И тогава матмагьосникът се намръщи, както го бе направил в двора на замък Утрен, сякаш отново се опитваше да си спомни изгубено усещане, полузабравен вкус.
— Двама приятели, изгубени в сухи земи? Двама приятели, спечелени в пустинята? Две години далеч от трона ти? Две жени, които ще притежават сърцето ти? Две десетилетия ще живееш? Магията е в първото число, математиката — във второто.
— И какво е второто число? — Гневът ме изостави, избледня и остатъчният образ на две тъжни могили в прахоляка на Иберико.
— Второто число — каза Каласади, без да прави сверка с листата, — е 333000054500.
— Това вече е число! Не като двойките, тройките и четиринайските, с които ме залъгваш обикновено. Какво означава, по дяволите?
— Надявам се, че посочва координатите, където си зарязал Михаил.
35.
Изпитах известно облекчение, когато стана ясно, че орденът на матмагьосниците не държи да ме убие, защото ако държеше, лесно можеше да уреди смъртта ми, особено след като сам им се поднесох на тепсия по един така хитроумен начин. Добре беше да се знае и друго — че обмислят по-добри пътища от онези, които минаваха през Утрен, други начини да осигурят на Ибн Фейд нужните гласове и да качат Орин на трона. Това означаваше, че и аз, на свой ред, не е нужно да ги убивам.