— Ас-саламу алейкум, муршид матема. — Мъжът се поклони, но не толкова ниско, че да го намушкаш, преди да е реагирал.
Казаха си още нещо на езика, който се говореше в Марок и Либа. Знаех достатъчно, за да се досетя, че Каласади уверява стража в кралския ми статут въпреки външния ми вид, който говореше друго. Сигурно би било добър политически ход да отделя малко време и пари, за да се изкъпя и да се облека подобаващо, но ми се струваше по-умно да се срещна с Ибн Фейд преди Марко да се е добрал до тронната му зала.
Влязохме — не през гигантската врата, а през друга, по-малка и вградена в нея — и трима оперени стражи ни поведоха по мраморни коридори, където цареше благословен хлад. Тишината на двореца ни обгърна, тишина спокойна, а не стерилната липса на звук в Строителските подземия, нарушавана от ромона на невидими фонтани и паунско писукане.
Халифският дворец нямаше нищо общо със замъците на север. Първо, беше построен за наслада на сетивата, а не за отбрана. Беше повече широк, отколкото висок, коридорите и галериите му се протягаха просторни и открити към небето, преливаха се един в друг, вместо да се пресичат и разклоняват в стеснения за засади. Не видяхме нито една статуя или картина, само тук-там по някой гоблен, но дори гоблените не изобразяваха батални сцени или портрети, а приличаха на стенни килимчета в пъстри цветове. Хората на пустинята явно не изпитваха нашето маниакално желание да издигаме образите си на пиедестал и да запечатваме предците си за идните поколения в камък или с бои върху платно.
— Пристигнахме — каза Каласади. Излишно беше да ме уведомява. Стояхме пред двойна врата, висока колкото къща, крилата ѝ изработени от абанос и с щедра позлата. Дървесината е дефицитна стока в пустинята и в този смисъл абаносът говореше за богатството на халифа повече от златото.
Дворцови стражи с алебарди стояха в ниши от двете страни на вратата. Остриетата в горния край на алебардите бяха с майсторска изработка и отразяваха светлината от малките кръгли прозорци, вградени в тавана високо над нас.
— Е — рекох аз и думите ми взеха, че пресъхнаха. И преди бях влизал в бърлогата на лъв, но за пръв път след самотната си среща с Марклос насред ренарската войска се натиквах толкова надълбоко. При Марклос бях отишъл сам, вярно, но поне братята ми бяха на няколкостотин метра от мен и заели отбранителни позиции. А сега стоях в добре охраняван дворец в непознат град насред безкрайна пустиня в чужда земя, на цял континент от дома си. Не бях в позиция да се пазаря, не носех подаръци, освен може би онзи номер, който бях спретнал в пустинята. Не знаех дали координатите на Каласади са верни, но със сигурност знаех, че Михаил, Строителският дух, няма да се яви заедно с Марко на дворцовата аудиенция.
— Ще изчакаме тук. Халифът ще те приеме на четири очи — каза Каласади, сложил ръка на рамото ми. — Няма да те убеждавам, че Ибн Фейд е добър човек, но със сигурност е човек на честта.
Един от придружителите ни пристъпи към вратите и потропа три пъти. Обърнах се да погледна двамата матмагьосници.
— Жалко, че заклинанията ви не са предсказали трима, а не двама приятели, които да намеря в пустинята. — Не бих имал нищо против приятел като халифа, пък било и приятелството ни краткотрайно, колкото да си тръгна оттук жив и здрав.
Усетих как гигантските врати зад мен се раздвижват. Хладен повей погали тила ми и аз се обърнах да погледна бъдещето си лице в лице.
— Желая ти късмет, принце на тръните — прошепна в ухото ми Юсуф. — Двамата с теб станахме приятели в морето, значи все още ти остава един приятел, когото да си спечелиш в пустинята. Внимавай кого ще избереш.
Разходката ми от вратите до трона по дългия копринен килим с цвят на море продължи сякаш цял век. В гигантската проветрива тронна зала, цялата от мрамор, потънала в шарена сянка като гора напролет, вървях и в главата ми се прескачаха идеи, фрази, линии на нападение, изскачаха фрагментирани на повърхността, давеха се една друга, а аз през цялото време не свалях поглед от фигурата на трона, далечна отпървом, все по-близо с всяка следваща крачка. По целия периметър на залата се редяха и улавяха вятъра големи заоблени прозорци, всеки с изящна решетка, в която въздухът преобладаваше пред дървото.
Голямата зала беше съвсем празна. Само на подиума в дъното ѝ имаше някакви признаци на живот. Фейд на инкрустирания си със скъпоценни камъни трон. Нубански слугини, които му вееха с ветрила от пера на щраус с дълги дръжки. Кръг от дворцови гвардейци на най-ниското стъпало — десетима на брой. Гигантска дива котка на третото стъпало и мъж с яки мускули, приседнал до нея и стиснал веригата ѝ, и двамата готови да скочат.