Все още нямах план. Представа нямах какви думи ще изскочат, когато си отворя устата. Готов бях да изненадам сам себе си. Може би щях да извадя пистолета на Фекслър, който кротуваше на кръста ми, и да се развихря. Това развитие на нещата едва ли фигурираше и в най-смелите изчисления на матмагьосниците. Единствен Фекслър би могъл да го предвиди.
Слаб мъж с тясна черна роба се надигна от възглавничката си едно стъпало под трона. Загорял от слънцето, а не смугъл по рождение, не млад, но добре запазен. Също като много дебелите хора, и много слабите правят някакъв трик с бръчките и прикриват истинската си възраст.
— Ибн Фейд, халиф на Либа, господар на Трите царства, Онзи, който дава вода, приветства крал Йорг от Ренар в скромния си дом. — Изречено на имперския език без следа от акцент.
— За мен е чест — отвърнах. — Хамада е истинско съкровище. — И наистина, докато стоях в прекрасната топлина и светлина на халифския дворец, лесно можех да погледна замъците и градовете на Севера през очите на халифа. Да си представя как би видял Ибн Фейд господарските къщи в моя роден край, студени, претъпкани и мръсни, краища, където хората проливат кръв заради кална земя, захлупена от дима на пожарища.
— Халифът се пита какво води краля на Ренар толкова далече от дома му без свита и ескорт. — Слабият мъж, очевидно Глас на халифа, говореше с равен тон, спокойно, но не пропусна да стрелне с неодобрителен поглед дрипите ми.
Наблюдавах Ибн Фейд, потънал в големия си трон и несъмнено воин до мозъка на костите си въпреки коприните, в които беше облечен. Срещна погледа ми с очи черни и сурови. На възраст беше колкото дядо ми, прошарен от годините, брадата му подрязана толкова ниско, че приличаше на четина, която очертаваше в бяло тъмното му лице чак до скулите.
— Дойдох да го убия заради неуважението, проявено към моя дядо.
Виж, това го впечатли. Очите му се разшириха. Нямаше нужда от преводач — разбрал бе какво казвам.
Макар откровеността да ми спечели едва мигновена изненада от страна на халифа, Гласът му реагира значително по-бурно — горкият едва не тупна обратно на възглавничката си. Зяпна ме невярващо с провиснала челюст. Стражите не трепнаха обаче — за тях заплахата бе само бръщолевене на чужденец, който говори странен език.
Ибн Фейд каза нещо под нос и мършавият най-сетне възвърна самообладанието си.
— И намерението ви остава ли същото към този момент, крал Йорг?
— Не.
Ново указание под нос, после:
— Вече не вярвате, че е възможно да постигнете целта си?
— Съмнявам се, че бих могъл да избягам, след като я постигна. Подозирам, че пустинята ще се окаже по-силна от мен — отвърнах аз, при което халифът изсумтя, развеселено сякаш. — Освен това се сдобих с нов поглед върху ситуацията и смятам, че не е изключено да има и трети начин.
— Обяснете. — Халифският Глас очевидно познаваше добре господаря си и нямаше нужда да му подсказват на всяка крачка. Заповедният тон ме убеди, че действително следва да го приемам като говорител и нищо повече, Глас, който говори точно така, както би говорил Ибн Фейд, ако благоволеше да си отвори устата.
— Като дойдох тук, близо до източника на атаките срещу дома на дядо си, аз се отдалечих от замък Утрен. От такова разстояние дори Конски бряг ми се струва малък. — Сетих се за лорд Носар и неговата стая с картите в Елм, как повтаря с мастило избелелите и забравени граници на древните карти, воден от претенции, които скоро щяха да погребат в земята невръстните деца на Мартен, сина му и малката му щерка. — Разбирам, че при такова разстояние действията ви не говорят непременно за безчестие, макар същите действия, видени от залите на дядовия ми замък, да крещят за възмездие и справедливост. Разбирам, че принцът на Стрела е бил прав, когато ме посъветва да пътувам, да се срещам с потенциалните си врагове.
— И ако покушението е първият начин, какви са вторият и третият? — попита Гласът.
— Вторият е война. Ако тръгнем по този път, дядо ми ще трябва да насочи богатството на земята си в строежа на още кораби, на по-голяма флота, която да опустоши бреговете на Либа. — Не споменах за нашествие и не случайно. За разлика от маврите, които лесно можеха да стъпят на Конски бряг, обратното ми изглеждаше невъзможно, защото Африк беше в състояние да погълне цели армии без чужда помощ, без отбрана, без войски. Слънцето щеше да върши своето. — Третият начин е съюз.
Ибн Фейд се изсмя с глас.
— Моят народ управлява тук от четири хилядолетия. — Гласът му беше толкова сух, че почти скърцаше. Даде знак на мършавия и той подхвана нататък с минимална пауза: