— Един мъдър човек ми каза, че дори да познаваме историята, пак ще повтаряме грешките си, но поне ще се срамуваме от тях. — Спомних си усмивката на Лундист. Имаше тъга в усмивката му, вярно, но и искрен смях, сякаш старецът намираше в думите си нещо забавно. — Ще изложиш ли аргументите си на Събора, Ибн Фейд?
— Би било глупаво да отида там. Какво по-удобно място и време да ни избият до крак? Ще може ли Златната гвардия да държи създания като банкера достатъчно далеч от Златната порта?
Събрах пръсти пред устата си, за да скрия смеха, който се надигаше там.
— Халифе, готов съм да заложа живота си, че последният император, всичките му роднини по бащина линия преди него и всички Събори от Стюардството насам са седели върху устройство много по-мощно от онова, което Марко домъкна в Хамада. Строителските духове несъмнено са се подсигурили, искали са да имат гаранция, че могат да унищожат империята във всеки един момент. Фактът, че още не са го направили, ни казва едно — фракцията на Михаил все още е слаба и няма неограничен достъп до онова, което контролира подобни оръжия. Ако духовете някога се обединят в достатъчна степен, за да унищожат Виен, това ще е началото на края. Стигне ли се дотам, безопасни места няма да има. Марко се провали само защото извади лош късмет и защото се намесиха други духове. — Вече бях сигурен, че Фекслър ме е пратил тук именно заради модерния. Или трябваше да го наричам войник с часовников механизъм? Така или иначе, пратил ме беше да спра Марко.
— А когато ти отидеш на Събора, Йорг, как ще гласуваш? — попита Ибн Фейд. Не че един глас би имал значение, халифът просто проявяваше любезност.
— За себе си, естествено — отвърнах аз с широка усмивка, която опъна неприятно задебелената тъкан на белега ми. — А ти, халифе?
— Орин от Стрела е добър човек — каза той. — Може би е време за някой като него.
— Мислех, че идеята за император не ти допада. Не предпочиташ ли да управляваш пустинята със свободна ръка?
Ибн Фейд поклати глава и се засмя дрезгаво.
— Аз живея в самия край на Свещената империя. На юг, почти толкова далече, колкото е Виен, има друг император, серанийският, и владенията му стигат до границата ми, владения по-големи, отколкото е владяла нашата разделена империя в най-добрите си времена. Не е далеч времето, може би не в моя живот, но със сигурност преди моят внук да седне на трона, когато сераните и техните съюзни племена ще изпълзят от пустинята и ще глътнат Либа на една хапка. Освен ако някой не седне на трона във Виен и не върне силата ни.
Останах месец в пустинния град. Научих каквото можах за начина им на живот. Изкарах двайсетина дни в математа като студент, дори се включих в подреждането на голямата мозайка, която беше останала от хубавата им врата благодарение на мен. Каласади ми върна образния пръстен с уговорката да не го внасям в двореца и да го отнеса със себе си, когато си тръгна от Либа.
Една вечер седях в кулата на математа, сам в стаичка без прозорци, на пода, зад вратата със знака на „епсилон“. Проста глинена лампа осветяваше книгата пред мен, уравнения след уравнения. Математиката ми се удава, но не я обичам. Виждал бях как Калал се просълзява при вида на формула, разчувстван от изяществото и красотата на нейната симетрия. Самият аз разбрах формулата, или поне си мислех, че съм я разбрал, но не седнах да рева. Каквато и поезия да се криеше в уравненията, аз бях глух и сляп за нея.
Образният пръстен лежеше на масата до книгата, съвсем безжизнен, обикновена метална халка — или беше изгубил способностите си след експлозията, или Каласади му беше направил нещо, макар да отричаше. Прозинах се и затворих книгата с трясък, толкова силно, че пламъчето на лампата се разлюля, а пръстенът се завъртя като монета на ръба си. Но не както се върти монетата в началото, толкова бързо, че се слива в петно, а както се върти в края, колебливо и със залитане. За разлика от монетите обаче пръстенът не падна, а продължи да се върти бавно, хипнотично. Гледах го омагьосан.
— Йорг? — Образът на Фекслър се появи над пръстена, в оттенъци на бялото както обикновено, полупрозрачен. Ако Строителите са искали да направят призраците си по образ и подобие на привиденията от детските приказки, значи се бяха справили отлично.
— Кой пита?
Той ме погледна право в очите, образът му стана по-отчетлив.
— Не ме ли виждаш?
— Виждам те.
— Познаваш ме. Фекслър Брюс.
Сложих ръка върху книгата.
— Тук пише, че предсказанията неизменно се отклоняват от истината. И колкото повече време минава, толкова по-силно изразени стават отклоненията. Разбира се, тук всичко е подплатено със статистика и уравнения. Но посланието е достатъчно ясно. Ти си предсказание. Мисля, че вече изобщо не приличаш на човека, който умря пред очите ми.