— Значи ние сме го направили? — Звучеше невъзможно. — Ние сме създали рая и ада?
— О, да. Ако вашите свещеници осъзнаят каква сила се крие във волята на паството им, сила, която биха могли лесно да контролират… е, да се надяваме, че няма да го осъзнаят, защото осъзнаят ли го, всяка история за огън и жупел, за Страшния съд и за дяволи с тризъбци ще се превърне в истина, и то повсеместно. Защо, мислиш, положихме толкова усилия да втвърдим омразата на църквата към „магията“ и нейните приложения?
Най-лошото беше, че му вярвах. Казаното от него звучеше като истина. Без да се замисля, взех книгата и я стоварих върху образния пръстен. Фекслър изчезна, както изчезва петно светлина, когато запушиш с пръст дупката, през която влиза. Толкова истина за един ден ми стигаше.
Каласади и Юсуф дойдоха да ме изпратят чак до края на града. С Ибн Фейд се бях сбогувал в прохладата на тронната зала, получил бях подаръци във вид на злато, диаманти, янтар и карамфил. „Болка има винаги“ — каза ми халифът и затвори шепата ми около подправката.
Омал чакаше с камилите, общо десет на брой, от тях три високи и бели — дар от халифа, — очевидно животни за разплод и от най-добра порода. За мен трите бяха точно толкова злобни, тромави и смрадливи като останалите. Имахме още трима камилари освен Омал и петима ха’тари за охрана.
— Дано пътуваш мирно и спокойно, крал Йорг — каза Каласади и се поклони с ръка на сърцето.
— Още не ми се е случвало да пътувам мирно и спокойно, но да се надяваме, че този път ще е изключение. — Ухилих се и му кимнах.
— Следващия път ще дойдеш в дома ми да те запозная със съпругата си и да видиш с какво трябва да живея — каза Юсуф, усмихнат и със светлина в очите.
— Следващия път — непременно. — Обърнах се да тръгна, но се спрях. — А принцът на Стрела? Предсказанията ви не сочат ли, че трябва да ме премахнете от уравнението, за да му разчистите пътя? — Смразих се за миг. Хрумна ми, че деветимата мъже в кервана са получили заповед да заровят трупа ми в някоя дюна.
Усмивката на Юсуф позастина, очите му стрелнаха със смущение Каласади. По-възрастният мъж преплете пръсти и ги вдигна към брадичката си.
— Нашите предвиждания не те сочат като значителна пречка пред принца на Стрела, крал Йорг. А това ни спестява необходимостта да решаваме моралната дилема редно ли е да жертваме един заради добруването на мнозина.
— Ако той дойде в Ренар, Йорг, не заставай на пътя му — каза Юсуф, умолително някак. — Не би било мъдро от твоя страна.
— Хм. — Казаното ме стъписа, макар че вещаеше едно наистина спокойно пътуване, поне що се отнася до матмагьосниците. — Щом казвате.
След което се покатерих на камилата си.
37.
Присъствието на Керес беше белязало всичко по неприятен начин. Каретата скърцаше като ставите на старец, а всичко, което личата беше докосвала, изглеждаше мъртво, обезцветено и толкова сухо, че да изсмуче влагата от кожата ти.
— По един или друг начин тя ще се върне при Мъртвия крал. — Чела обърна гръб на пътя. Кай стоеше плътно до нея.
Личата щеше да се води по цепнатините и разседите, там, където воалите висяха прокъсани между света и сухите владения на мъртвите. Щеше да пътува в ковчези, да се слива със сянката на тежко болни, да се носи с чумни спори и след време щеше да се появи в двора на Мъртвия крал, увита в нов саван от неспокойни духове, които е събрала пътьом.
— Трябва да тръгваме, госпожо делегат. — Капитан Акстис от Златната гвардия беше пратил хората си една миля надолу по пътя, докато некромантите обгрижваха нуждите на Керес. Макар гвардейците да не подозираха за личата, присъствието ѝ ги правеше неспокойни, отразяваше се на бойния им дух. Акстис очевидно нямаше търпение да продължат напред и да оставят Готеринг на мъртвите.
— Да тръгваме тогава. — Чела се качи в каретата и извика на кочияша: — Пришпори конете!
Каретата се юрна напред още преди Кай да е затворил вратата. Младежът се хвана за ръба на пейката, за да не падне в скута на Чела, и остана за миг така, телата им се полюшваха на някакви си трийсетина сантиметра едно от друго. Пулсът на Чела рязко се ускори.
„Много е бърз в ръцете“ — помисли си. Представи си как би паднал отгоре ѝ, ако не беше толкова бърз. Кай възвърна равновесието си и седна на пейката срещу Чела точно когато тя посягаше да го отблъсне — явно и двамата бяха стигнали до едно и също решение. Тя стисна юмруци, заби остри нокти в дланите си и облегна глава назад. „За какво ми е изобщо недорасляк като него, нищо че е хубав и рус? Неузряло месо.“