— Скоро ли ще стигнем в Хонт? — попита Кай.
— Да.
Кай го знаеше и без да пита. Живите просто обичаха да дрънкат. Сигурно защото знаеха, че в гроба ще мълчат цяла вечност. Същата нужда раздвижи и нейните устни, разни думи напираха да излязат. Тя стисна решително зъби.
— А после по брега на Дануб — рече Кай. — Виждала ли си го, Чела?
— Не.
— Казват, че ако си влюбен, виждаш водите му сини.
Преди да се заеме с Йорг, никога не беше пътувала, никога не беше напускала Гелет, ако не броим онова кратко пътуване от Йонхолт до планината. Няколко нищо и никакви мили за три живота, но пък какви неща беше видяла по време на онова пътуване.
Три живота, посветени на смъртта и на загадките, възможно най-далече от живота с неговата врява, мръсотия и боричкания. И ето я сега, подмята се на път към сърцето на империя, жива до повръщане, стомахът ѝ се свива от друсането на каретата и от мисълта какво предстои. Преди Мъртвия крал да я обяви за свой представител и да ѝ връчи пет печата с право на глас, Чела и за миг не се беше съмнявала в неговата гениалност. Сега знаеше, че не е гениалност, а лудост.
При Уендмиър, малко градче на пътя, капитан Акстис даде нареждане колоната да спре за обяд. Гвардейците пуснаха в поляните своите сто и петдесет бойни коня, товарните животни и добичета от обоза, пуснаха ги да се напасат, без да ги интересува чии са пасищата и за чии животни е пашата. Обозът още се точеше в неравна колона, когато Кай и Чела седнаха до огнището на най-хубавия хан в Уендмиър. Чела зяпаше разсеяно оръжейните фургони, фуражирните каруци, кожарите и мъничкия фургон на шивачките. Кай обръщаше внимание основно на курвите, тази непостоянна по брой и състав група, която следваше неизменно гвардията — момичета на мулета, момичета в каруци и каручки, момичета в голямата къща на колела на Онса. И съответният брой главорези с разкрасени от белези лица, които да охраняват стоката и да се пазарят с клиентите. Чела лесно можеше да си представи веригите от глад и мизерия, които влачеха момичетата след златните мъже на Виен.
Гвардейци донесоха от обоза специалната посуда, съхранявана в тапицирани с кадифе ракли — бокали и чинии с императорския орел. Единствено Златната гвардия се смяташе достатъчно надеждна да сервира на своите повереници — да сервира на Стоте и техните представители. Чела неволно се запита дали тези лъскави воини могат да въртят мечовете си толкова умело, колкото боравеха със сребърните вилици и лъжици.
— Какво мислиш за имперския елит, Кай? Служил си в някаква армия, нали?
Кай остави бокала си на масата. Устните му бяха потъмнели от виното. Стрелна с мрачен поглед гвардееца, който стоеше прав до него, готов да му допълни чашата.
— Кой казва, че гвардията е „елитна“? Трети синове на дребни благородници, които са прекалено тъпи да постъпят в семинарията и затова ги натирват към Виен, където да загладят косъма от подкупи в ролята си на силно надценени „стражи“. И веднъж на четири години потеглят на път, за да съберат Стоте. Хубавата броня не те прави воин.
Мъжете около тях успяха да прикрият добре реакцията си, забеляза Чела.
— Подозирам, че истината се крие някъде по средата — каза тя. — Чувала съм, че тренират усилено тези виенски мъже. И сигурно са добро оръжие, най-доброто, което може да се изкове, без да е закалено в огън.
Погледна навън през малките прозорци с евтини стъкла, които разкривяваха образа. Погледът ѝ се плъзна над покривите към дима в далечината. Истинската им защита дебнеше някъде там — Тантос, по-предпазлив от сестра си и по-опасен.
Но Керес също беше опасна, а я бяха одрали! Студени тръпки се разляха по гърба на Чела въпреки пламъците в огнището, въпреки виното. Ако личата можеше да им каже какво я е сполетяло, сигурно нямаше да се тревожи толкова. Въображението винаги е по-страшно от истината.
Капитан Акстис влезе в хана, измръзнал и мокър. Тропна с крака да се стопли и бръсна дъжда от плаща си.
— Кажете ми, капитане — подхвана го Чела, — кога за последен път гвардията е защитавала Златните порти, кога за последно се е сражавала на бойно поле?
— В шейсета година от междуцарствието, госпожо делегат — отговори той, без да се замисля. — Битката при равнините Красис срещу Свещената римска армия на фалшивия император Манзал.
Преди цяло поколение.
— Ти бил ли си роден тогава, Акстис?
— Бил съм на две години, госпожо делегат.
А днес изпод шлема му се подаваше прошарена коса. Как ли биха се справили гвардейците срещу армията на Мъртвия крал, срещу бързите и бавните, срещу блатните духове и личите?