— Може би просто харесвам компанията ти? Не ти се вярва, че копнея по своята дама от тресавището? — Йорг обходи с похотлив поглед тялото ѝ, от главата до петите, и Чела усети как кръвта ѝ по своя воля се вдига към лицето ѝ и страните ѝ поруменяват. Анкрат го забеляза моментално и широката му усмивка стана още по-широка. — Изглеждаш… различно, Чела. По-стара?
Чела мълчеше упорито. Друсаха се още стотина метра, преди той отново да проговори:
— Честно? Честно, не се сещам за лесен начин да ви избия всичките, а за да опазя сина си от вас, трябва да ви наблюдавам зорко. Отблизо. Ако това се окаже невъзможно, ще се наложи да прибягна до другото, разбира се, тоест да ви избия по трудния начин.
— Син? — Трудно ѝ беше да си го представи, а въображението ѝ се беше върнало с цялата си сила, обратнопропорционално на затихващите ѝ некромантски способности. — Имаш син?
Йорг кимна.
— Имам. Още един Уилям, с когото дядо му да се гордее. Макар че не знам дали Олидан от Анкрат е доживял да стане дядо.
— И да е умрял, не съм чула нищо. — Имаше време, когато усещаше всяка смърт като вълничка в изкуствено езеро, а кралят на Анкрат би разплискал доста вода със смъртта си. Сега виждаше живия свят с нови очи, но за мъртвите земи беше сляпа и глуха. По вина на Йорг, разбира се. Повтори си го още веднъж с надеждата да си повярва. По вина на Йорг.
Той свъси вежди за миг, после отново си лепна усмивката, която му служеше за броня.
— Няма значение.
— Нямам планове за сина ти, Йорг — каза Чела. И наистина беше така, факт, който я изненада.
— А ти, Кай Самърсън? Ти деца убиваш ли? — попита Йорг.
— Не. — Отговорът дойде бързо и категорично, с нескрито възмущение. Смешно беше некромант да се бунтува срещу подобно предположение, но пък Кай още не беше убил никого, откакто Чела го беше взела под крилото си, напомни си тя. Когато си се запознал с тъмните изкуства сред ордите от трупове, залели Островите, убийството вече не е задължително условие да те приемат за чирак.
— Аз пък съм убивал деца, Кай. Неотбито момченце, невръстно момиченце — голям праз. А за живота на възрастните се кося още по-малко. Гледай да не ме ядосаш. — Небрежни думи, пръснати като счупено стъкло, по което бретанецът да мине. Чела му се притече на помощ, преди да се е нарязал.
— Щастлив ли си, че имаш син, Йорг? — Въпросът ѝ се струваше важен. Йорг Анкрат — баща на момченце. Чела напразно се опитваше да си го представи с пеленаче на ръце.
Йорг я стрелна с тъмен поглед. После сведе глава и косата скри лицето му като щит. Мълча толкова дълго, че Чела се изненада, когато накрая все пак ѝ отговори:
— За такива като нас няма щастлив край, Чела. Няма опрощение. Греховете ни са прекалено големи. А малкото радост в живота ни е взета назаем. Малко споделен смях на пътя, който бързо остава зад нас. — Обърна се към Кай. — Аз съм убивал деца, Кай Самърсън. Предвид компанията, в която се движиш, същото ще правиш и ти. — Имаше нещо познато в гласа му, в изказа. Нещо много познато, което, уви, ѝ убягваше.
Йорг отново погледна Чела. Седеше, впил поглед в лицето ѝ, без да крие тъгата по своето.
— И двамата сме вървели по тъмни пътеки, милейди. Не мисли, че моите водят назад към светлината. От всички гласове, които се опитваха да ме насочват през годините — бащиният ми, шепотът на шипката, дори Корион — най-тъмният глас винаги е бил моят.
И в миг на просветление Чела разбра кой е Мъртвия крал.
38.
Когато Макин дойде да докладва, че пратеничеството от Островите настига собствената ни Златна колона, веднага разбрах, че Чела ще е там. Разбрах го с мозъка на костите си, макар нищо съществено да не сочеше към този извод. И зарязах каретата ни, съпругата си, детето си, леля си, която така упорито ме влудяваше, зарязах ги с неприлична готовност и с много по-малко опасения от онези, с които бях пришпорил Барт към каретата на баща си, макар че в тази, сегашната, можеше да се вози Мъртвия крал. Излязох и им затворих вратата, на тях и на всичките си слабости. Въпреки закалката на годините някаква глуповата част в мен все още копнееше за семейно щастие, за опрощението, което уж намираме в любовта. Прекършени надежди, които нямаше да ми свършат работа. Затворих им вратата и пришпорих коня си към онова, което познавах най-добре — към прокълнатите. Миналото ми лежеше черно, бъдещето гореше в пожари, а в тънката порязаница помежду света очакваше от мен да бъда татко, да люлея син в ръцете си, да го опазя, да опазя всички? Глупаво е да искаш толкова много от човек така затънал в грехове. Или от който и да е човек, не знам.