Плъзна ръце по раменете му, надолу, после отново нагоре под диплите на туниката, по горещите и твърди мускули на гърба, надупчени от стари белези — дълбока бразда от тежко острие, по-плитки от порязвания с нож и стотици малки вдлъбнатини от трънните рани. Той я затисна с тялото си, висок, тежък, тъмната му коса ги захлупи, изгорената половина на лицето му изстърга по нейното миг преди устата му да намери ямката на шията ѝ.
Нещо горещо, влажно и живо се разля в нея, внезапен прилив, който я остави без дъх и я издигна. Силата на живота, така упорито отричана, отми издъно съпротивата ѝ, неумолима и неизбежна като пролетта. Тя заби нокти в него, гневна, яростна, искаща. Той я повдигна, без колебание и без усилие, гърбът ѝ се удари в тапицираната стена на каретата. Някакво слабо гласче в главата ѝ прошепна с тревога, че кочияшът ще дръпне юздите, разбрал удара като сигнал да спре, и гвардейците ще се струпат около каретата. Йорг се притисна силно в нея и всички други гласове замлъкнаха. Страстта му получи своя отговор, нуждата се излъчваше от тялото му на вълни, крещеше с накъсания му дъх.
Телата им се притискаха жадно и свирепо, нейното се напрягаше под тежестта му, пръстите ѝ се сгърчваха, ту разтворени, ту стиснати в юмруци, ноктите ѝ разкъсваха калъфките на възглавничките. Отвън коне пръхтяха неспокойно, кобили цвилеха, жребци удряха с крак в инстинктивен отклик на разпиляла се енергия, надушили мириса на похотта им. Йорг я блъсна отново в стената, по-силно, и каретата се юрна рязко напред, конете във впряга препуснаха в тръс въпреки виковете на кочияша. Черни поли се набраха около кръста ѝ.
Йорг влезе в нея брутално, бързо, без да срещне съпротива. Нищо нежно нямаше в акта, сурова нужда тласкаше и двамата. Чела се надигна да го посрещне с цялата си сила. И двамата бяха ездачи, не предлагаха утеха и не търсеха утеха. Бяха като диви котки, потиснали за кратко инстинктивната си агресия в миг на примирие, наложено от някакъв по-дълбок и по-древен императив, ала неспособни да потушат възвиращото насилие, готови да се разделят с яростен рев в мига на освобождението.
— Стига! — Йорг я отблъсна от себе си и падна назад към пейката, извън обхвата на ноктите ѝ, задъхан, кръв течеше от ъгълчето на устата му.
— Аз… аз ще кажа кога стига, кралю на Ренар — изсъска тя, задъхана като него. Искаше още, макар да знаеше, че това може да я убие. Усещаше гъдел във всеки сантиметър от тялото си, гореше с пламъците на възроден живот. Йорг се беше оказал ключът, който да отвори бравата. Може би всеки мъж би свършил работа, но беше някак редно да е именно той.
Йорг отметна потната си коса и стегна връзките на панталона си. Катарамата на колана му се беше счупила и не държеше.
— Искрено бих се учудил, ако успеете да стъпите на краката си, мадам. — И пак онази широка, палава усмивка. Изведнъж ѝ се стори съвсем млад.
— Значи така водите преговори на Събора? — попита тя. Сърцето ѝ още блъскаше лудо, тялото ѝ лежеше отпуснато в топлина и влага.
— Нека стигнем там, пък ще видим. — Йорг загреба няколко откъснати копчета от пода и посегна към вратата. — А когато ме короноват, ще се целунем за последно.
Сякаш тя би превила коляно да му целува ръката. Толкова беше нахален. Усети как зъбите ѝ се оголват в свирепа гримаса.
— И сега какво, връщаш се при благородната си любима? — Чела нагласи усмивка на лицето си, но знаеше, че усмивката не ѝ стои добре.
— Тя е твърде добра за мен и себеподобните ми, Чела. Аз съм развалена стока, която не подлежи на ремонт. Виж, с теб сме от един дол дренки. — Стрелна я с нова усмивка и отвори вратата. — Доближиш ли сина ми, ще те убия. — И си тръгна.
40.
Яхнах Барт и го подкарах в лек тръс покрай гвардейската колона, придружаваща представителството на Удавените острови. Скъсявах бързо разстоянието до Златната армия, заобиколила делегациите от Анкрат и Ренар. Катерин с двата гласа на баща ми и аз със своите седем.
Катерин щеше да разбере. Не знам как, но щеше да разбере — нямаше нужда да влиза в сънищата ми, не, тя просто щеше да надуши миризмата на Чела по мен. Миана щеше само да поклати глава, както го правя майките, а не невръстните момиченца. „Не ми казвай и не позволявай друг да ми каже“ — само за това ме беше помолила. И аз се опитвах да спазвам тази уговорка. Очевидно бе, че заслужава нещо по-добро, но за да го получи, ѝ трябваше по-добър мъж от мен.
Усетих, че съм се ухилил като последния глупак, и побързах да изтрия усмивката от лицето си. Езикът ме болеше, гърбът ми пареше на дълги резки. Издраното от нокти боли повече от плитките порезни рани. Това с Чела беше неразумно, но пък целият ми живот е поредица от опасни решения, които неизменно поставят на изпитание способността ми да постигна своето. Не че беше решение всъщност, защото решенията предполагат възможност за избор, а аз нямах избор. Има моменти, когато си даваме сметка, че сме просто пътници, че целокупният ни интелект и вменените предразсъдъци просто пътуват в обвивка от месо и кости, които отлично знаят какво искат и без ние да им казваме. Когато плътта усети огън, се дръпва назад инстинктивно, без да те пита. Случва се, когато мъж срещне жена, същите сили да превключат на обратен ход.