Макин ме придружи от края на нашата колона до каретата на Холанд.
— Оставил си ги сами да заговорничат? — Гледаше ме с подозрение, сякаш се досещаше, че съм сгазил лука.
— Въпрос на преценка — отвърнах. — Прецених, че няма да ни безпокоят. А ако опитат друго…
— Липсвала ти е компанията ни, така ли? — Макин приближи коня си до моя, рамо до рамо, и аз долових лекия аромат на карамфил. Тревожех се, че взема твърде много от подправката, тревожех се, че това притъпява острия му ум, но точно аз едва ли бях човекът, който да призовава към благоразумие. Кент Червения се присъедини към нас.
— Липсвахме ли ти? — попита той, като ехо на Макин.
— Да сте ми липсвали? Помниш ли Чела? От пещерите на левкротите и от тресавището? Ти колко дълго би останал в една карета с нея?
Двамата потънаха в кратко мълчание, зазяпани в нивите край пътя. Коя ли част от гореспоменатите срещи си припомняха? Излязохме от дълъг завой и видяхме каретата на Холанд.
— Достатъчно дълго — каза Макин, отговаряйки с огромно закъснение на въпроса ми. Вече не помнех какво точно съм го попитал. — Бих яздил с нея достатъчно дълго.
Кент се пресегна и вдигна нагоре яката на туниката ми — не носех яката си вдигната отдавна, може би от откакто навърших десет, и със сигурност не я вдигах, откакто бях станал крал.
— Комар те е ухапал — изхъхри той с изгорения си глас и се пипна отстрани по врата. — Бая голям комар ще да е бил. Като онези в Кантанлонското тресавище.
Прехвърлих се от седлото на Барт върху стъпалото пред вратата на каретата, като дадох знак на кочияша да не спира.
— Липсвах ли ти, отче Гомст? — Затръшнах вратата след себе си и се пльоснах на седалката между Катерин и Миана; едната побърза да дръпне книгата си, другата — сина ми.
— Орин разказвал ли ти е как двамата се срещнахме на пътя, Катерин? — попитах тъкмо когато епископът отваряше уста да отговори на първия ми въпрос.
Тя затвори книгата, някакво малко опърпано книжле с подвързия от червена кожа.
— Не.
— Хм. А аз си въобразявах, че съм му направил дълбоко впечатление.
— Но Еган ми е разказвал, няколко пъти. А Еган не беше от приказливите — каза тя. Зад мен Уилям взе да мрънка по онзи специфичен начин, който беше знак, че иска да бозае.
— Каза, че Орин е постъпил глупаво, че е трябвало да те убие, вместо да си приказва с теб, и че самият той би те убил на място, с един удар.
— Е, тогава бях на четиринайсет — рекох. — А и в крайна сметка аз надвих него, на място и без нито един удар. Освен това в онзи паметен ден водех със себе си приятел, който можеше да опече Орин в бронята му за броени секунди. Така че, дори в ретроспекция, Орин е бил най-мъдрият от всички ни там.
Каретата се търкаляше напред, а аз извадих образния пръстен и с няколко опитни завъртания — отдавна му бях хванал цаката и се чувствах експерт — фокусирах образа върху Висок замък. От години го наблюдавах, но бях разбрал малко за плановете на баща си, освен че не ги записва с гигантски букви върху покрива. Сега обаче видях плащаници от дим да се влачат над града. Дори от небесните висини чернилката на пожарите се виждаше ясно, нашарила Висок замък и улиците на Крат. Явно Мъртвия крал изгаряше миналото ми, точно както Строителите се канеха да изгорят бъдещето ни. Ако тъмният му прилив набереше още сила, Строителите щяха да ни пометат предсрочно, преди магиите му да са разкъсали света окончателно.
Увеличих образа и видях черни платна по Сейн и колони по двата бряга на реката. Смалих отново мащаба, исках да придобия представа за напредъка на инвазията. Легионите на Мъртвия крал вече бяха залели Гелет. Ако маршируваха денонощно, не беше изключено да стигнат до Златните порти преди нас. Трудно ми беше да преценя числеността на ордите му заради рехавите колони по двата бряга на Сейн и по-големите струпвания на други места, но със сигурност наброяваха десетки хиляди. Възможно бе и други да се присъединят към тях по пътя. И все пак… Мъртъвци срещу тежка кавалерия и крепостни стени? Доста рискован ход.