— Какво виждаш? — попита Гомст, докато аз броях.
— Неприятности.
Мисълта как мъртъвци маршируват и оскверняват плодородните земи на Анкрат… тази мисъл бе като тънко острие между ребрата ми, острие, което някой забива все по-дълбоко и го върти, за да разлюти раната. Дали и гробовете в Першез бяха изплюли своите мъртви? Не бях направил нищо да опазя Висок замък от ордите на Мъртвия крал, но в друго време, застанал до момичето, което чака пролетта, и малкия гроб, в който бях положил Верен, сигурно бих постъпил другояче.
Облегнах се назад. Вече два часа се взирах в образния пръстен и окото ме болеше. Миана беше заспала, детето ни спеше на гърдите ѝ. Сетих се за баща си, как седи на трона с желязната диадема на главата си. Беше ли мъртъв наистина? Не знаех какво да мисля за това. Смъртта му не пасваше в мозайката, както и да я въртях. Аз трябваше да го убия, смъртта му беше моя по право. Години наред съдбата ме бе тласкала към този момент. Разтърках насълзеното си око и се изгърбих напред с лакти на коленете и брадичка върху юмруците. Баща ми не можеше да е мъртъв. Избутах тази тема настрана, да я дъвча друг път, когато няма да ми се повдига толкова от вкуса ѝ.
На отсрещната седалка епископ Гомст дремеше рошав, устата му — провиснала. За разлика от него, Осер Гант ме наблюдаваше зорко и мълчаливо. Канцлерът на Макин, който пътуваше с нас, за да дава съвети, но предимно мълчеше.
Което ме подсети за Кодин, собствения ми канцлер, който гниеше в Призрачния, и за Фекслър Брюс, изгубен в своите машини. И двамата говореха как трябвало да оправим света, Кодин искаше от мен да прекърша властта на скритите ръце, амбициите на Фекслър бяха още по-големи — да завъртим някакво несъществуващо колело и да върнем нещата към тяхното предначертание, да възстановим света такъв, какъвто ни е бил даден.
Двама Анкрати, твърдяха мъдреците, двама Анкрати да развалят магията и да завъртят колелото на Фекслър! Горчива усмивка накъдри устните ми. За друго трябваше да се молят и двамата, умиращият и призракът, за друго — че предсказанието е грешно, че е само празни думи. Защото във Виен щеше да има само един Анкрат и той нямаше никаква представа как да поправи една разделена империя, и още по-малко как да закърпи една разнищена реалност.
Изобщо не ставаше въпрос само за силата и влиянието на няколко магьосници от ранга на Сагеус, за заклинанията на мъже като Корион и Лунтар, които си играеха с живота на хората, за да постигнат своето. Третият начин на Фекслър изискваше светът да се върне към нормалното си състояние, към нормата. Михаил и другите от кликата му виждаха плътта като болест, която може да бъде изгорена и така да се спре въртенето на колелото, преди светът да се е разпукал окончателно. Единствен Фекслър мислеше по-широко, единствен той вярваше, че можем да обърнем посоката на стореното и да спестим на човечеството ново второ пришествие, огнено пришествие, като онова, което вече сме преживели веднъж.
А ето, че аз водех новородения си син там, където Строителите щяха да подпалят своя пожар. Ако Фекслър се окажеше толкова заблуден, колкото бе намекнал Михаил, ако природата на съществуването не подлежеше на промяна, то Виен щеше да изгори и нови слънца щяха да изгреят в последния ден на човечеството.
Скъсявахме разстоянието до Виен и времето ни затисна — късната есен изсмука последната топлинка, речни мъгли затулиха слънцето, валеше безспир, дъждът беше студен и носеше униние, превръщаше земята в море от кал. И с всяка миля, която поглъщаха копитата, надеждата чезнеше — все повече селца заварвахме празни, все по-често се сещахме за Готеринг и виждахме заплаха зад всяко дърво. Гвардейците докладваха за разровени пресни гробове, за съсипани есенници по полетата, за ябълки, които гният по клоните.
Подминаваха ни ездачи, конете им запенени и изтощени, мъжете, които ги яздеха — мрачни и отчаяни. Всички разказваха за ордите на Мъртвия крал, за удара им срещу Анкрат, за похода им през Гелет, а сега и за заплахата срещу Атар, за черния клин, който мъртвите забиваха в империята, следвайки същия път, по който се движехме ние само с няколко дни преднина.
Може да се каже, че разрушението и гибелта винаги са ме следвали по петите, но никога толкова буквално и осезаемо като сега. Пътувах към Виен и адът вървеше след мене.
Спряхме да пренощуваме в градчето Аленхор и вечеряхме на маса в просторна бирария, толкова голяма, че можеше да побере триста гвардейци. Тук поне, в Аленхор, на самия праг на имперското сърце, нито зимата, нито чумата на Мъртвия крал бяха забили все още зъбите си. Местните ни гостиха с големи бутове печено месо върху дървени подноси, цели агнета с хрупкава кожица, залети с марината от чесън, билки и кестени, имаше и телешко алангле, което си пускаше кръвта, като му забиеш ножа. И бира имаше, светло пиво с дебела бяла пяна, сервирано в половници, които приличаха на бурета, направени от дървени летви и стегнати с метални пръстени, и в големи стъклени халби за високата маса. Аленхорци май искрено се радваха да ни видят, в цялото градче се долавяше празнична атмосфера. Макар че на мен ми хрумна и друга причина за гостоприемството им — може би се надяваха, че ако ни нагостят богато, гвардията ще реши да попълни провизиите си някъде другаде.