— Предполагам, че пускате пътници да влязат, ако имат пари за харчене. — Отворих шепа да му покажа пет очукани медника от пет различни кралства. Наклоних ръка да се изсипят и той очаквано ги хвана в полет.
— Не престъпвай законите, иначе тебе ще те настъпят — рече и отстъпи да ми направи път.
Поведох коня си през портите. Още десетина гвардейци осъществяваха същия вид качествен контрол над новодошлите и повечето разговори се израждаха в шумни и въздълги пазарлъци.
— Хайде. — Дръпнах юздите. Кобилата — казваше се Хосана според търговеца, който ми я беше продал, — тръгна неохотно. Явно трябва да си яздил камила и след това кобила с мързелива стъпка, за да разбереш колко много ти липсва собственият ти кон. Винаги бях възприемал Барт като временен заместител на Герод, но сега искрено се надявах, че Юсуф е удържал на думата си и е намерил начин да върне Барт в замък Утрен.
Едва бях стъпил на старите виенски улици, когато върху главата ми се изля силен дъжд. Канавките се напълниха буквално за минути и преляха. Лятото вече бе поело на юг. В студените заливи на викингите зимата точеше оръжията си, слагаше жило на северния вятър и готвеше настъплението си.
С Хосана се скрихме от пороя в конюшнята на първия хан, който се изпречи пред погледа ми. Ако не друго, така си спестих необходимостта да избирам. Предадох юздите ѝ на едно момче със сено в косата и тръгнах към пивницата да си платя за легло на горния етаж и вана, в която да отмия поне част от прахоляка на дългия път.
— Искам да е изтъркана, преди да ѝ дадеш зоб, иначе ще се ядосам много — казах на момчето и му метнах една монета.
Пивницата миришеше на хмел и пот. Десетина пътници седяха по масите, сред тях може и да имаше един-двама местни, които се наливаха от сутринта. Хванах за лакътя ханджията, когато той мина покрай мен, понесъл чиния с яхния, от която се вдигаше пара. Не мога да ви кажа какво беше месото, освен че се състоеше предимно от сланина и сухожилия, но от уханието коремът ми закъркори.
— Искам стая. Прати ми една порция от това, стига да не са ти свършили кучетата. И бира също.
Мъжът кимна и каза:
— Седма стая. В дъното на коридора. Изхвърли Елбърт, той и без това не плаща.
И така, след няколко минути вече бях в седма стая, на сламеник, несъмнено пълен с гадинки, дъждът трополеше по покрива и прозорците, а Елбърт пъшкаше откъм коридора. Беше се фраснал в стената горкият и сега вероятно си събираше чарковете. Ядене, пиене, сране, сън, в този ред. На сутринта щях да се измия и да похарча малко злато за подходящи дрехи. Само дето кадифе и велур нямаше да са достатъчни, за да вляза в двореца. Никой не би повярвал, че крал Йорг от Ренар е дошъл сам-самичък при Златната порта, без фанфари и без свита.
Порязаното на скулата още ме болеше. Кратко разсейване в Мазено и пиян моряк с нож. Отпуснах глава на сламеника. Чувах как гадинките лазят вътре и се точат да ми изпият кръвчицата. Дъските по тавана задържаха погледа ми с шарките си. Позяпах ги в търсене на някакво скрито значение, после съм заспал.
Предимството да се бръснеш с ножа си е, че си го наточил съвършено и го знаеш. Извън това обаче задачата е неприятна, а резултатът — незадоволителен, без значение колко наточено е острието. Слязох в пивницата да закуся с тухла от местния черен хляб и една малка бира. Ярко слънце огряваше улицата вън, но светлината лъжеше, а въздухът миришеше на мраз.
Тръгнах пеша през великия град, Хосана оставих в конюшнята на хана. „Гербът на Олидан“, ако трябва да сме точни относно името му — не го бях забелязал в пороя снощи. Ханът не беше наречен на баща ми, разбира се, а на един от стюардите, управлявали Виен от името на император Калин, докато той предвождал завоевателна военна кампания по източните граници.
Просячета хукнаха по петите ми, макар че едва ли изглеждах заможен. Имаше ги дори тук, в този най-богат от градовете. Руси дечица, навярно далечни наследници на прежни императори и техните палави забежки, гладуващи по улиците на Виен.
Навлязох в по-богати квартали, където представители на градската стража прогониха хлапетата, а мен стрелкаха с неприязнени погледи, в смисъл че и мен биха прогонили, ако не изглеждах толкова страшен. След два завоя и един мост, покрай все по-впечатляващи къщи, стигнах до един от четирите широки пътя, които водеха към сърцето на Виен — Западния. Тук, на миля от двореца, покрай тротоарите се редяха търговски къщи — не пазарски сергии или дюкянчета, а масивни здания от камък с покриви от каменни плочи, стоките изложени на открити витрини, с магазии отзад, където се провеждаха пазарлъците.