Стигнах до една такава къща, шивашко ателие, името на собственика беше написано на дъска, дълга цели десет метра и закачена между прозорците на първия и втория етаж. „Джамиъс от къща Ревел“, без никакъв намек за занаята му, дори шивашки ножици не бяха нарисувани. Ако не беше някакъв мъж, който отиваше към задния вход с два топа тафта на раменете, и друг, който излизаше от предния, понесъл хубав плащ на закачалка, изобщо нямаше да разбера с какво се занимават тук. За разлика от кожарското ателие в съседство и бижутерския дюкян малко по-нататък, кепенците на Джамиъс бяха затворени, било да го вардят от студа, било от любопитни погледи. Така де, най-сигурният начин да привлечеш глупак с дебел портфейл е да му внушиш, че достъпът до услугите ти е ограничен. И да, аз също тръгнах към ателието, но мен ме водеше нуждата. Нуждата да се сдобия със същото оперение като местните петли, за да вляза отново в ролята си на крал.
Вратата, тежка и дъбова, се беше затворила след човека, дошъл да си прибере новия плащ, или по-скоро плаща на господаря си, защото самият той беше облечен по слугински, пък макар неговите слугински дрехи да бяха с по-добра кройка и в по-добро състояние от моите дрипи. Приближих се и потропах.
Вратата се открехна само три-четири пръста.
— Това е къщата на Ревел. — Създанието, което ми отвори с тези думи, имаше по нещо и от двата пола, очи като на сърна, фини кости и мек глас, съчетани с къса подстрижка и плоска гръд. Посегна да затвори вратата, сякаш горното уведомление бе предостатъчно да ме отпрати по пътя ми.
Мушнах крак през прага, преди вратата да се е затворила.
— Знам. Пише го с огромни букви отпред.
— О — рече жената. Реших, че е жена. — Кой ви го каза това?
Бутнах вратата и влязох.
Добре обзаведена стая, тапицирани столове, толкова меки, че да се удавиш в тях, голям дебел килим, който покриваше пода от стена до стена, кристални лампи, които горяха с бездимно масло. Едър мъж, оплешивяващ и окръглящ се, стоеше с вдигнати ръце, докато друг се въртеше около него с шивашки метър. Трети държеше тефтер и записваше мерките. И тримата се обърнаха към мен.
Онзи с метъра изправи гръб.
— И кой е този, Кевин?
Кевин се надигна от килима.
— Сър, съжалявам, сър. Този… господин…
— Да речем, че бях настоятелен и влязох без покана, така става ли? — Огрях ги с най-подкупващата си усмивка. — Трябва ми подходящо облекло и ми трябва спешно.
— Подходящо за какво? За тежък физически труд? — изпръхтя дебелакът. Кевин закри уста да скрие злорадата си усмивка. — Хайде, Джамиъс, изхвърли го и да приключваме. След час трябва да съм у лорд Келермин.
Твърдо реших да го карам поне що-годе цивилизовано. Така де, намирах се в столицата на империята все пак, място, където действията ни предизвикват резонанс, а думите ни се разчуват. Извадих златна монета и я прекарах сръчно между пръстите си около кокалчетата.
— Няма нужда да ме изхвърляте, нямате и шанс за успех, впрочем. Искам просто да си поръчам дрехи. Може би нещо, което лорд Келермин би одобрил.
— Разкарай го. Явно е луд, със сигурност има бълхи и бог знае кого е обрал, за да се сдобие с тази монета. — Върху бузите на месестия цъфнаха червени петна.
— Разбира се, съветник Хетмон. — Кратък поклон към съветника, после Джамиъс плесна с ръце, без съмнение да повика някого. И се обърна към мен.
— Ние сме изключително взискателни към клиентелата си, младежо, а и мога да ви уверя, че пълният тоалет, подходящ за приемите на лорд Келермин, струва доста повече от един дукат.
Монетата лъщеше между пръстите ми, обикаляше под и над кокалчетата. В Ход можех да изпразня цяло шивашко ателие с един такъв дукат.
Откъм дъното на стаята се появиха двамца, и те шивачи, калфи вероятно, ако се съдеше по вида им, в спретнати черни туники. Единият стискаше голяма ножица, другият — дървен шивашки метър за разкрояване. Поех си дълбоко дъх, от онзи вид, дето уж ни успокоявал нервите. Качеството е скъпо. Добрите маниери не струват нищо.
— Това ще стигне ли? — Извадих шепа злато — десет, може би петнайсет монети. Толкова много монети тежат, сякаш да ти напомнят за истинската си стойност.
— Повикай градската стража, човече. Явно е убил някой богаташ или го е оставил някъде да умира. — Съветник Хетмон направи половин крачка към мен, преди да си даде сметка, че никой не бърза да го спре.
Спокойствие му е майката.
Поех си отново дъх, дълбоко. Двамата калфи, онези с ножицата и метъра, запристъпваха към мен, като всеки се опитваше да е по-бавният и се надяваше колегата му да ме стигне пръв.
Понеже половинката крачка на Хетмон не бе успяла да скъси разстоянието помежду ни, скъсих го аз. Спокойно, повтарях си. Четири бързи крачки и го стиснах за колана и рамото. Тежичък беше, но успях да го засиля към кепенците достатъчно, за да остави в тях дупка със съветнически размери.