— Е, радвам се да те видя — казах аз. И наистина се радвах.
45.
Застанах пред Златната порта, облечен с туника и плащ на Синдри, обут с ботушите на един от воините му, и Златната гвардия прие гаранцията на Синдри, че съм този, за когото се представям. Портата — намираше се в самия дворец — не беше вход, а ритуал, право на достъп. Винаги си я бях представял висока и широка, достатъчно голяма да мине карета, и толкова тежка, че да я отварят десет мъже.
— Това ли е?
— Да. — Хемет, лорд-командирът на Златната гвардия, не изпадна в подробности. Сигурно се беше сблъсквал със същата реакция десетки пъти.
Стояхме — аз, Синдри, свитата му и Хемет — в преддверие, голямо колкото тронната зала на баща ми и обзаведено с великолепие и вкус, за каквито повече от Стоте можеха само да си мечтаят. На широката западна стена, разкрасена с бюстовете на прежни императори, всеки изработен от бял мрамор и натикан в дълбока ниша да гледа оттам парада на вековете, бе Златната порта. Скромен по размери вход, в който беше завряна древна дървена арка. Дъбова навярно, почерняла от времето, резбата загладена отдавна.
— Защо? — попитах.
Хемет се обърна да ме погледне, очите му бяха наситено сини, бръчици опъваха външните им краища. Вдигна ръка да се почеше по бялата четина на брадата си.
— Минете.
Посочи с жезъла си — пръчка от стомана и злато със странни финтифлюшки от червено кадифе в края.
Вдигнах рамене и тръгнах към арката. Висока беше не повече от три метра и почти толкова широка. Нищо особено не се случи и така до последните две стъпки. Още една… и суровата агония в белега от изгорено се пробуди, кипна и заля лявата половина на лицето ми. Едновременно с това острата, смъртоносна болка от ножа на татко прониза отново гърдите ми, разля се по вените ми като киселина. А медната кутийка с релефните тръни на кръста ми стана толкова тежка, че залитнах. Успях да отскоча назад, лепнал ръка върху изгорената половина на лицето си, псувах и плюех.
— Нищо опетнено не може да мине — каза Хемет. Пъхна жезъла в колана си. — Когато Стоте се съберат, никаква магия не може да ги последва, заклети в ума не могат да влязат и да влияят на решенията им, никой опетнен от безбожни сили не може да ги заплаши с противоестествените си способности. И всяко влияние, наложено на човек против волята му, бива заличено, успее ли той да мине през портата.
Изправих гръб. Болката утихваше бързо.
— Можеше да ме предупредиш. — Избърсах слюнка и кръв от ъгъла на устата си.
Хемет сви рамене.
— Не предполагах, че сте опетнен. — Едър мъж беше, солиден, на възраст. Не личеше да усеща тежестта на златната си полуброня. Колкото до бронята, тя беше истинско произведение на изкуството, разширяваше се като ветрило на раменете, пълзеше нагоре по врата му и завършваше с шлем, който твърде много приличаше на корона.
— Я ти пробвай — рекох му.
Той влезе под арката, обърна се и разпери ръце. Видно беше, че изобщо не се впечатлява от Стоте, без значение как се назовават — крале, графове или лордове. Стоте бяха много, човек едва ли би могъл да изброи по име и половината от тях, а лорд-командирът на Златната гвардия беше само един. Хемет.
— Значи аз ще остана тук, така ли? — Опитах се да не прозвучи като мрънкане на капризно дете.
— Капитан Косон ще ви вкара през един от страничните входове — усмихна се Хемет. — Няма да бъдете допуснат само по време на Събора или ако поискате аудиенция при императора, когато тронът бъде отново зает.
Ето как се наложи да стигна до тронната зала по заобиколния път. Докато Синдри, Елин и другите неопетнени велможи минаваха през Златната порта, бедният Йорги влезе през слугинския вход. Стигнахме дотам по дълги тъмни коридори, Косон държеше фенер да осветява пътя.
— Повечето дворци могат да си позволят по-добро осветление. — Сетил се бях за великолепния дом на Ибн Фейд.
— Повечето дворци се обитават от кралски персони — отвърна Косон, без да поглежда назад. — Тук не живее никой, ако не броим малобройната прислуга, която бърше прахта от мебелите. В интервалите между Съборите гвардейците идват тук по работа, но ние сме войници и не ни трябват лампи във всяка ниша. Сенките не плашат гвардията.
Канех се да кажа, че всъщност не е лоша идея да се боят от сенките, но нещо друго привлече вниманието ми.