— Римски свещеник ще изрече думите тук, зад Златната порта — казах аз. — Мога да си представя колко приятно ви е това, лорд-командире. — Зле прикритото неуважение, с което гвардията се отнасяше към Стоте, бледнееше в сравнение с онова, което изпитваше към папата и нейните подчинени, от кардиналите до обикновените църковни хористи.
— Нещо не си разбрал, Йорг — отвърна фамилиарно Хемет. — Императорите са имали личен свещеник, който не е бил обвързан с клетви към Рим. И до днес в дворцовата църква имаме такива духовници. Папата няма влияние между тези стени, гвардията е недокосната от нейния покварен вариант на вярата, тук ние се придържаме към старите традиции. Дълбоко се съмнявам, че Портата би допуснала свещеник, омърсен с вонята на Рим.
— Браво — рекох. — Самият аз се придържам към старите вярвания. — И пристъпих към Елин. Миришеше хубаво, на жена и на кон, шията ѝ беше стройна, очите — умни. Кимнах на Хемет да продължи с речта си. Не че той чакаше позволение от мен, разбира се.
— По време на Събора Стоте се разделят на групички по интереси и се усамотяват в подготвителните стаи. — Лорд-командир Хемет обхвана с жест помещенията по периметъра на голямата зала. — Лорд Синдри и лейди Фрея могат да настанят сватбарите си в две от тях.
— Могат ли да си изберат в коя? — попитах аз.
— Прощавай, крал Йорг? — Умееше да принизи думата „крал“, признавам му го.
— Могат ли да си изберат стая? Като гледам, има трийсетина, ако не и повече.
— Двайсет и седем. И да, могат да си изберат всяка от тях — отвърна той.
— Е, да разгледаме тогава — каза Елин, хвана ме за ръка и ме поведе към една арка в другия край на залата.
Чух как Синдри изсумтя зад мен.
— Хайде, чичо, Норв.
— Е, и по какво да ги избирам сега? — размрънка се чичото. — Обикновени стаи, по дяволите.
Доста път имаше до първата стая. Тронната зала на императора можеше да се смести в тази на Ибн Фейд, но едвам. Беше по-стара и се бе сдобила с новото си предназначение по времето, когато империята е била новородена.
Спряхме пред двойна дъбова врата с украса от желязно дърво — два орела в битка, обърнати с гръб към разделителната линия в средата. Ръката на Елин беше по-студена от моята. На ръст бяхме почти равни, светлите ѝ цветове бяха едновременно чужди и интригуващи. Тя бутна едното крило на вратата и ме дръпна през прага.
Стаята от другата страна беше голяма и тъмна, светлина влизаше на кръпки през малки прозорци в тавана, прозорци с полупрозрачни стъкла, сякаш покрити със скреж. Или бяха оригиналните стъкла, глазирани с изгубена технология, или ги бяха откраднали отнякъде.
— Няма нищо за гледане — рекох. — Пък и това е просто стая, какво да ѝ избираме?
— Аз пък останах с впечатлението, че идеята беше твоя — каза Елин, мина покрай мен и потъна в сенките. Едва ме докосна на минаване, но докосването запали огън в мен.
Идеята ми беше да отпратя Синдри и компанията му да оглеждат стаите, по възможност заедно с лорд-командира, а аз да остана сам при императорския трон и да го поогледам. Вместо това при трона беше останал Хемет, а аз си губех времето със…
— Нямаме много време. — Елин ме прегърна, силните ѝ пръсти се плъзнаха по мускулите край гръбнака ми.
— Не искам Синдри да си… — започнах.
Целуна ме, жадно, предизвикателно. После се отдръпна, колкото да каже: „О, стига, той знае какво съм намислила“, и смъкна от раменете си кадифеното наметало.
— Трябва да стигна до…
— Знам какво ти трябва, кралю мой. — Измъкна горнището през главата си, черно като къртича козина, с едно плавно движение, което я разголи, ако не броим полите. Кожата ѝ беше като мляко, розово имаше само при върха на големите ѝ гърди.
О, да. Елин определено знаеше какво ми трябва.
46.
— Кой, по дяволите, си ти? — Отдръпнах се от Елин и я оставих облегната на стената да си оправя фустите.
— Човек, който вижда бъдещето. — Натрапникът, свещеник, ако се съдеше по расото му, ни гледаше с бели очи. Заради честта на Елин се надявах да е видял дори по-малко, отколкото подсказваше пердето му.
— В такъв случай знаеш, че всеки момент ще повторя въпроса си, нали?
— Аз съм отец Мерин, свещеник от Свободната църква на Адам.
— Значи ти ще ожениш брат ми и неговата хагенфастка невеста — каза Елин, докато си навличаше горнището. Изглеждаше забележително незасрамена, всъщност изглеждаше доста доволна.