Най-сетне затворих очи и позволих на множеството звезди да се скрият, изместени от една, червена. Друга една звезда е завела мъдрите влъхви до люлка във Витлеем. Чудех се дали мъдреците биха последвали звездата на Фекслър.
7.
Миризмата на пръст, която се рони червена в ръката ти. Рони се и ти показва, че си у дома. Слънцето, което е запалило живот в новороденото и го поддържа в упорития млад мъж, описва дъги между ален изгрев и ален залез. В мрака реват лъвове.
— Не ти е тук мястото, жено.
Тя иска мястото ѝ да е тук. Дошла бе, привлечена от силата на копнежа му, яхнала вълната на неговата кончина.
— Върви си у дома. — Гласът му е дълбок, заповеднически. Всичко, което изрича, звучи мъдро.
— Мога да ти кажа защо те е харесвал. — Тя няма дом.
— Ти също го харесваш, но развалата ти е голяма и заради нея не знаеш какво да правиш с чувствата си.
— Не смей да ме съжаляваш, Кашта. — Гняв, който е смятала за изчерпан, припламва отново. Червената пръст, бялото слънце, схлупените колиби, всичко изглежда някак по-далеч.
— Името ми не е твое да си играеш с него, Чела. Върви си.
— Не ми казвай какво да правя, Нубанецо. Мога пак да те превърна в свой роб. В своя играчка.
Светът му се е смалил до светла кръпка в ъгъла на полезрението ѝ, дребен детайл, скрит в общата красота.
— Аз вече не съм там, жено. Тук съм. В ритъма на барабаните, в сянката на колибите, в отпечатъка от лъвска лапа. — Всяка дума долита все по-тиха и по-дълбока.
Чела вдигна лице от смрадливата кал и плю. Устата ѝ беше пълна с гадна вода. Ръцете ѝ бяха потънали до лактите в тресавището, гъста тиня се стичаше по лицето и косата ѝ. Плю отново, кал изхрущя между зъбите ѝ.
— Йорг Анкрат!
Паяжината от некромантство, която месеци наред беше заплитала връз тресавището, докато магията не проникна във водата, калта и плаващите пясъци, докато не стигна дълбоко-дълбоко до най-старите мъртви, които блатото беше погълнало преди столетия, сега лежеше на парцали, силата ѝ изтичаше, заразена от живота на жаби, червеи и блатни птици. Чела усети, че потъва. Трябваше да стигне до по-твърда почва. Призова последните остатъци на силата си и тръгна към една ниска могила, издигаща се над тинята.
Небето пазеше спомен за синьо, избеляло, сякаш твърде дълго е стояло на слънце. Чела лежеше по гръб, усещаше хиляди трънчета под себе си, усещаше, че ѝ е студено отстрани и горещо на лицето. Стон избяга от гърлото ѝ. Болка. Когато некромант използва твърде много сила, когато изчерпи смъртта в себе си, остава само болка да запълни празното. В крайна сметка нали това е животът. Болка.
— Проклет да е. — Чела лежеше и стенеше, почти жива за пръв път от много време, едва досягайки границите на мъртвата земя. Зъбите ѝ скърцаха, мускулите ѝ бяха твърди на камък, болката я заливаше на вълни. — Проклет да е.
Един гарван я гледаше, лъскаво черен, кацнал върху камък на върха на могилата.
Гарванът заговори, дрезгав грак, който се изпълваше със съдържание на пресекулки:
— Не болката на завръщането държи некромантите далеч от живота. Не това ги държи толкова далеч — много далеч, възможно най-далеч, без да изгубят напълно връзката си със света на живите. Не това, а спомените.
Думите излизаха от човката на гарвана, но бяха на брат ѝ, отпреди много години, когато бе започнал да я учи, когато за пръв път я бе изкушил с идеята за заклетите в смъртта. В мигове на съжаление тя обвиняваше него, сякаш той я бе придумал към развалата, сякаш едните думи я бяха отделили от всичко праведно. Ала Йорг Анкрат беше сложил край на братовите ѝ приказки. Когато го обезглави под връх Хонас, когато отхапа от сърцето му, когато открадна частица от силата му.
— Махай се, гарван проклет — изсъска тя през стиснати зъби. Но спомените вече се просмукваха зад очите ѝ като гной, която изстискваш от рана.
Гарванът я гледаше. Камъкът под него беше полазен от лишеи, тук мътнооранжев, там бледозелен, болен сякаш. Птицата задържа прибуления ѝ от болката поглед, очи хем черни, хем светли някак, лъскави.