Сираците си имаха свое спално, солидна каменна постройка с покрив от плочи, чиста, макар и гола като монашеска килия. Лежах сред тях на сламеник и ми беше добре. Всички заспахме бързо. Сънят и честният труд са приятели. Ала аз се събудих в най-тъмния час и се заслушах в нощта, в мишките, които притичваха между сламениците, в похъркването и мънкането на спънати от съня езици, във врясъка на ловуващи сови и кикота на вода в мелницата. Мислех си за братята, уловени в капана на тъмни сънища, телата им пръснати между дърветата. Скоро щяха да се събудят, жадни за кръв, и да погледнат насам.
Един монах дойде да ни събуди преди зазоряване, за да се измием и да се приготвим за утринната молитва.
— Днес няма да работим! — прошепна Орскар до мен, докато се обличаше.
— Така ли?
— Неделя е, идиот такъв. — Дейвид вдигна капаците на прозорците с помощта на дълъг прът. Не стана по-светло.
— Неделята е за молитви — каза Алфред, миротворецът от нивата с картофи.
— И за учене — добави Артур, високо и сериозно момче на моята възраст.
Оказа се, че неделята е ден и за други уроци, не само тези, които монасите ни бяха подготвили. Преди това обаче изтърпях уроци по писане, лекции за житията на светци и упражнение по хорово пеене — лично аз кряках като сврака. Престарял монах дойде за последния урок, прегърбен около черно бастунче, очите му прибулени от перде, ала въпреки това будни под сивите ресни на косата му. Изглеждаше кисел, но момчетата май го харесваха.
— А. Ново момче. Как ти е името, младежо? — Говореше бързо, със силен глас, едва доловимо гъгнив от старостта.
— Йорг — рекох.
— Йорг, а?
— Да — казах аз. — Сър.
— Аз съм брат Уинтър. Без „сър“. И ще ви преподавам теология. — Млъкна и свъси вежди. — Йорг, викаш?
— Да, брат Уинтър.
— Не съм чувал за свети Йорг. Странна работа. Свети Алфред, свети Орскар, свети Дейвид, свети Артур, свети Уинтър… ти имен ден имаш ли, момче?
— Майка ми твърдеше, че свети Джордж ставал. Понеже Йорг звучало като Джордж.
— Кой, бретанският светец? — Понечи да се изплюе, но се спря навреме. — Той изпадна от небесата, когато морето погълна онези земи.
След което брат Уинтър остави на мира името ми и неговите лоши поличби и подхвана обещания урок по теология. Преподаваше забавно и на няколко пъти ме похвали за бързия ми ум, така че се разделихме като приятели.
Двата часа между следобедната молитва и вечернята ни бяха свободни, без уроци или друго. Лесно накарах Орскар да ми покаже манастира — кое къде е, различните сгради и прочие. Той ме разведе с бърза крачка, преди да се е стъмнило, стараеше се да ми угоди, все едно съм по-големият му брат и одобрението ми е по-ценно от всичкото злато в параклиса. Изкатерихме се по купчината дърва за огрев, струпана до старата постройка, където монасите раздават милостиня на селяните в гладни години, и оттам шпионирахме войниците, които си почиваха в постройката, когато не бяха на пост.
— Абатът казва, че нямаме нужда от толкова войници. — Орскар се спусна по купчината дърва и изтри нос в ръкава си. — Но Дейвид казва, че „Св. Гудуин“ — надолу към Фарфийлд — бил нападнат преди половин година и го опожарили. Чул го от послушник Йонас в ковачницата.
— Ако ви нападнат, не разчитай на войниците — казах му. — Тичай към реката и тръгни срещу течението ѝ. И не спирай за нищо на света.
Измъкнах се в тъмното и тръгнах към пътя — там, където манастирската пътека се вливаше в него. Стана ми гадно, че съм изпързалял момчето, имах чувството, че съм го предал или нещо такова. Орскар незнайно защо се беше лепнал за мен, така както Маикал следваше Гемт с вечната си идиотска усмивка. Както Верен ходеше след Уилям и мен, час по час, доволен, че сме една глутница, щастлив, ако го погалим, и в екстаз, ако Уил го прегърне с малките си ръчички и зарови лице в козината му. Кучето стоеше неподвижно, уж просто търпи благосклонно прегръдката, уж не ни е следвало цял ден именно с тази надежда, но опашката му не можеше да излъже.
Елбан ме чакаше малко по-надолу по пътя, приличаше на призрак под лунната светлина.