— Какфи са нофините, Йорх?
Бяха пратили него, защото изглеждаше кротък, но ако трябваше да залагам, бих заложил на него срещу двамата най-добри войници на Аджа. Е, не и в честна битка, разбира се, но честните битки са рядкост.
— Новините са малко злато и повече войници, отколкото брат Бърло очаква, добре въоръжени и на стратегически позиции. Манастирът е построен за лесна отбрана.
— Тея новини нема да им аресат, Йорх. — Каза „аретат“, изгубил поредната си битка със „с“-то. Стори ми се притеснен, макар че се опита да го скрие зад свъсени вежди.
— Кажи на Бърло, че си само пратеникът — посъветвах го аз. — И стой далече от Райк.
— Значи ти нема да додеш с мене? — намуси се Елбан. Плъзна език по бледата плът на венците си.
— Има едно-две неща, дето си струват краденето. Ако успея да ги забърша, ще си плюя на петите и ще дойда при вас. Ако не, утре ще ви чакам тук по същото време и ще тръгнем заедно.
Оставих го да си повтаря под нос: „нема да им ареса“, „нема да им ареса“.
Бях преброил всичко на всичко дванайсет войници, повечето дърти като Елбан, че и по-дърти, а разпятието, което абатът носеше на вечерня, само по себе си беше достатъчно ценно да си пробваме късмета с охраната. Ала истината бе там, че въпреки жестоките уроци, които бях научил от баща си и тръните, в „Св Себастиан“, на нивите му, в параклиса му, в трапезарията и в спалното му бях чул друг шепот и макар да слушах със скептично ухо, исках да послушам този шепот още малко.
От баща си се научих да не обичам и да не правя компромиси, от тръните — че дори семейните връзки са фатална слабост, че един мъж трябва да върви сам, да чака търпеливо и да удари, когато е най-силен. Ала понякога ми се струваше, че с тези уроци ме свързват само белезите, които са ми оставили.
Докато се влачех назад към манастира, разбрах, че не злато и не смъртта на монаси искам от пътя, от братята си. Роден бях в богатство, знаех и как умират невинните. Не, търсех властта, която не ти е дадена даром по силата на обществените порядки, моралния кодекс, рицарската харта или правилата на войната. Исках да се науча на силата, която Нубанеца ми беше показал в занданите на татко, исках да ме изковат битки. И щях да намеря тези неща, без да се щадя, без да пестя усилия. Щях да вкарам братята си в пещта, където Стоте изковават мечовете си, и да видя какво ще стане.
Повтарях си всичко това, но зад тези думи оставаше нещо неизречено, неизречената и едва наполовина осъзната мисъл, че може би искам да си оставя вратичка назад, към златните дни, когато мама ме обичаше. В крайна сметка бях само на десет години, дете слабо, глупаво, неоформено. Бяха ми преподадени правилните уроци, но всеки учител знае, че за да постигне ученикът му траен напредък, дори най-трудните уроци трябва да бъдат затвърдени.
Уханието на бял мускус стигна до мен, до незнайното място, където сънуващият стои и гледа как кошмарите му се разгръщат. Тя стоеше с мен, невидима и непостижима, ала близо, почти лице в лице, докато аз издърпвах през нея нишката на старите си спомени. И знаех, че усеща заплахата, че отброява с ударите на сърцето си предстоящата ѝ поява, макар да не знае нито естеството, нито посоката, от която ще удари тя.
Заварих войниците да слагат факли в железните скоби пред голямата зала. В сенките край стената вече се бяха събрали много монаси, повече, отколкото ми се струваше възможно да живеят в манастира. Явно не всички идваха да се хранят в общата трапезария.
— Къде изчезна? — Орскар връхлетя отгоре ми в мрака. Ако имах нож, щеше да се наниже на него.
— Епископът идва! — продължи той, без да изчака за отговор. Явно новината беше изключително важна по неговите стандарти.
— Епископ Мурило! Слугите му са изпреварили процесията и току-що пристигнаха да ни предупредят. На северния път е. Скоро трябва видим светлините им на билото на хълма Джедмайър. — Говореше и подскачаше от крак на крак, все едно му се пикае. Може и така да беше.
— Брат Майлс рече, че Ватиканът пратил личната карета на папата да го вземе. — Артур се беше приближил зад нас. — Мурило е тръгнал към Рим.
— Ще го издигнат в кардинал! Сигурен съм! — За осемгодишно момче Орскар явно силно се вълнуваше от църковната политика.
— Къде са другите? — попитах аз. Ако не броим Орскар и Артур, никой друг от сираците не беше излязъл да види шоуто.
Орскар примигна.
— Сигурно са го виждали вече. Той служи в „Свети Челе“. Идвал е тук и преди. Така каза брат Уинтър.
Не се впечатлих. Виждал бях епископи. Добре де, двама. Епископ Симон, който служеше в „Светата майка“ в Крат, и епископ Фер, който зае мястото му, след като една студена нощ ангелите завлекли Симон на небето. В каретата на Мурило сигурно имаше съкровища, които да зарадват моите братя. Ако другите момчета си бяха намерили по-добро занимание, значи имаха късмет.