Излязох през вратата към конюшните, вдигнах резето и завъртях тежкия железен пръстен. Двамата войници от другата ѝ страна се обърнаха отегчени. Повалих ги с два удара на машата — първо по лявото слепоочие на войника вдясно от мен, после по дясното слепоочие на онзи отляво. Фрас, фрас. Никакви войници не бяха, щом едно голо дете можеше да ги победи. Единият се строполи безмълвен, другият, май се казваше Билк, взе да се гърчи и да пъшка. Забих машата в гърлото му и я оставих там. Това го смълча.
Конюшните миришеха като всички други конюшни. В мрака, сред конете, можех да съм къде ли не. Движех се безшумно, заслушан в потропването на копита, в неспокойното пръхтене на разтревожени животни, в припкането на плъхове. Взех въже колкото можех да нося и един по-остър нож, от онези за обработване на кожа. Намотаното въже гъделичкаше рамото и гърба ми, докато се връщах по пустите коридори.
Оставих въжето пред вратата на епископа и се върнах за наръч слама и лампата на войниците. Едрите коне от впряга на епископската карета бяха прибрани в отделението до вратата на конюшнята. Когато отворих вратичката, по-големият пристъпи напред със сведена глава, полузаспал. Вързах въже около дебелия му врат и го оставих там. Съненото добиче щеше да си остане на мястото, сигурен бях. Не изглеждаше склонно да иде където и да било, поне докато някой не го пришпори.
Предполагах, че охраната на Мурило е настанена при войниците на лорд Аджа в сградата за раздаване на милостиня. По някое време монасите щяха да се размърдат за поредната молитва. Не знаех кога ще стане това, нито ми пукаше особено — така или иначе щях да убия всеки, който ми се изпречи на пътя. Все още се движех като насън, може би под влияние на отровата, която Мурило беше накарал свещеника да сложи тайно във виното за причастие.
Лампата се полюшваше и хвърляше тънки сенки по стените, копия на крайниците ми. Натъпках стиски слама под покривните стрехи, там, където можех да ги стигна, покачен на буре или перваз. Натъпках слама и между нацепените дърва за огрев, подредени до стената на съборната зала. Трудно е да подпалиш каменен манастир, но винаги е добре да заложиш на покрива. Сградата за гости, където спеше епископът, също предлагаше запалими материали — гоблени, дървени мебели, капаците на прозорците. Влязох в стаите на свещениците — двама спяха в стаята отляво на епископската, трима в отсрещната. Прерязах им гърлата, както спяха — затисках с една ръка устите им, докато другата прокарваше острия нож през кожа, месо, хрущял и сухожилия, през вени, артерии и трахеи. Като ги порнеш така, хората издават странни звуци, като от влажен мех, и се мятат в предсмъртна агония, но чаршафите и завивките заглушават шума. Поръсих слама върху леглата.
Главния свещеник, онзи, който беше сложил отровата в чашата, предназначена за Орскар, но изпита от мен, нарязах. Вече беше мъртъв, но аз нарязах хубаво лицето му, гледах как месото разцъфва под ножа. Отрязах устните му, избодох му очите и се молех, не на Бог, а на който там дявол се беше паднала душата му, молех се свещеникът да отнесе раните си в ада.
Когато се върнах в стаята на Мурило, вече не бях гол — облечен бях в алена одежда, скроена от кръвта на свещениците. Известно време го наблюдавах в леглото, черна буца в светлика на жарта, слушах го как диша и прохърква. Представляваше един вид гатанка, която да реша. Беше силен и можеше лесно да се събуди. Събудеше ли се, щеше да се наложи да го убия. А аз не исках да го убивам. Това би било твърде милостиво.
Накрая повдигнах внимателно завивките откъм краката му. Прокарах въже под глезените, така че от едната страна да остане метър свободна дължина, намотката — от другата. Примката на обесения е лесен възел. Използвах примката да събера глезените му, после стегнах възела. Тръгнах си с намотката, като развивах въжето след себе си.
По пътя към конюшните подпалих завивките на свещениците и купчините слама, които бях заложил по-рано. В конюшните отрязах излишното въже и вързах края му за врата на големия кон. Преди да го изведа, погледът ми попадна върху брезентова торба, която се валяше на пода. Беше паднала отнякъде и по пода около нея се валяха дълги пирони, от онези, с които сковават покривните греди. Наведох се, събрах пироните и взех торбата.