Миана вдигна очи да ме погледне. Първоначалната ѝ изненада бързо се смени с объркване, с подозрение дори.
— Как?
— Мисля, че е използвал сънна магия, за да приспи всички в замъка, дори троловете в проходите. Когато използваш такива методи и черпиш непредпазливо от източника им, се откриваш за други със същите умения. Изглежда, съм прихванал нещо от магията на Сагеус, когато го убих. — Свих рамене. — Така или иначе, знаеш, че сънувам кошмари. Сигурно е по-лесно да се докоснеш до тези заклинания, когато сънуваш кошмар, отколкото ако спиш спокойно. — Не споменах за Катерин. Струваше ми се грубо и нетактично да ѝ напомням, че друга жена изпълва нощите ми.
— Намерихме това у него — каза Мартен и ми подаде свитък, три златни монети и пръстен с печат.
Пръстенът беше със скъпоценен камък в сребърен обков, червен халцедон с майсторска гравюра — папски печат с две хоризонтални хералдически линии. Печат, който даваше на носещия го почти кардиналска власт. Пуснах го в шепата на Мартен и взех свитъка.
— Поръчка за смъртта ти, Миана.
— Моята?! — Стори ми се по-скоро вбесена, отколкото уплашена.
— Много е хубава. — Писарят се беше постарал с декорациите, позлата също не липсваше. Изработката беше отнела най-малко седмица. — Възможно е свитъкът и печатът да са фалшификат, но лично аз се съмнявам. Подобна умела фалшификация изисква твърде много усилия, и като организация, и като пари. Не ми се вижда оправдано. Папата, от друга страна, има основателни причини да иска смъртта ти.
Миана отстъпи крачка назад, очите ѝ горяха.
— Основателни причини!? Че с какво толкова съм обидила църквата? — Притисна силно ръце към корема си.
— Ти — с нищо. Искат да накажат мен, скъпа. — Разперих виновно ръце. — Явно Ватиканът най-сетне е открил доказателства, че съм свързан с плячкосването на „Свети Себастиан“ и със страданията на епископ Мурило Ап Белпан. Подозирам, че намират второто за по-осъдително.
— Но сега ти си крал на Белпан. В това няма смисъл.
Гневът явно размътваше иначе отличната ѝ логика.
— Не заради Белпан са бесни, а заради епископа — казах аз.
— Ако е така, значи е трябвало да поръчат твоята смърт! — възкликна Миана.
— Църквата не одобрява убийството на крале. Това противоречи на възгледите ѝ за божественото право. Опитват се да ме плеснат през ръцете, за да се покая. Ако това не сработи, сигурно ще уредят да умра от треска през зимата, но никога не биха пратили убиец с официална заповед. Твърде очевидно е.
— Какво ще правим? — попита Мартен. Говореше уж спокойно, но ако му кажех да вземе десет хиляди мъже и да подложи Рим на обсада, мисля, че би го направил, без да задава въпроси.
— Мисля, че трябва да отворим кутията — рекох. — Надявам се, че някой се е сетил да донесе ключа.
Миана извади от някакъв джоб в полите си тежкия железен ключ и го сложи в шепата ми. Металът беше попил от топлината на тялото ѝ. Махнах на стражите да се дръпнат и пъхнах ключа в ключалката.
— Някакво оръжие ли е? — попита Макин. Застанал бе до Миана, обгърнал с ръка раменете ѝ.
— Да — рекох. — Някакво оръжие.
Вдигнах капака. Златни монети, увити и здраво овързани на пакетчета, изпълваха ковчежето почти догоре. Бяха толкова много, че можеха да купят десет имения като градската къща на Холанд.
— Това — каза Макин, като пусна Миана и пристъпи към мен, — е много злато.
— Данъци за две години, събрани от седем кралства — отвърнах.
— Ще си наемете свой убиец? — попита Мартен.
— С толкова злато можеш да си наемеш армия. Голяма армия — рече Макин и се наведе толкова ниско, че от отразената светлина лицето му се позлати.
— Не. — Затворих с трясък капака и Макин подскочи.
— Ще достроиш катедралата — каза Миана.
— Слава на Бога за умните жени. Онова момченце, дето ми го отглеждаш в корема си, ще е толкова умно, че тръпки ме побиват.
— Ще строиш катедрала? — Макин примигна. Мартен не каза нищо. Мартен се доверяваше на преценката ми. Твърде много понякога.
— Акт на разкаяние — обясни Миана. — Йорг възнамерява да си купи най-скъпото опрощение в историята.
— И както повелява традицията, папата е длъжна да удостои с присъствието си освещаването на всяка нова катедрала. — Завъртях между пръстите си една от златните монети на убиеца. Думата „разкаяние“ не ми беше по вкуса.
— Йорг! — Миана ме погледна с присвити очи, понеже ме познаваше добре. Знаеше какво съм намислил. Досетила се бе веднага и се надяваше да ме разубеди с приказки.